|
Днес ми се иска да си спомня за последното си напиване или по скоро желязното ми напиване. Някъде средата на август две хиляди и девета година . Не знам какви простотии съм направила, не помня как и къде съм заспала в къщи, помня, че се събудих на земята за да се преместя на леглото си - съпругът ми го нямаше. До сутринта не се прибра. Помислих си че има любовница, не помнех да сме се карали или нещо такова. За мен беше обикновена вечер на която съпруегът ми не се е прибрал за вечеря и не се прибра цялата нощ. На следващия ден когато си дойде да говорим дойде не ядосан по скоро объркан вече на ръба на силите си. Разбрах, че вечерта пак съм се издънила, че съм се напила не знам какво точно се е случило но не е издържал излязъл е , спал е в на работното си място, само за да не ми гледа пияната физиономия и да събеде мислите си, да реши какво да прави с живота си. Обещавах, плаках какво ли не правих но нищо не помагаше – този филм вече всички го бяха грледали в къщи. Няма да забравя разговоря ни който водихме въртешие се все около това че имам проблем с алкохола. Не вярвах на ушите си – наричаше ме алкохоличка. Единственото което чувствах бяха сълзите които се стичаха по лицето ми, сълзи от срам, сълзи от страх сълзи от това, че единственото нещо което ми беше останало си отиваше вече нямах нищо като на лента се въртяха случайте в които исках да изпия само едно питие и не можех да спра и се питах защо така се получава. Представата която имах за алкохолика беше треперещ , вонящ, седящ с бутилка в ръка опърпан човек – неподстриган, необръснат и винаги излизаше в съзнанието ми че мъжете са олкохолици - жените просто не се справяме с алкохола и за мен всичко беше въпрос на воля, въпрос на спиране , въпрос на по малко и по леки питиета. Не можеше да съм алкохоличка - не и аз но в този момент в глъвата ми излязоха хилядите обещания, хилядите опити за контролирано пиене. Имах чувство че умирам и незнаех какво да правя. Съпругът ми напусна къщата с думите не мога повече - оправяй се както знаеш и както можеш . Долго седях на стола докато се озова пред компютъра си – исках да докажа на себе си и на останалите , че алкохолика е представата която аз имах, че алкохолик е всеки друг човек но не и аз , аз просто имах прлоблеми , децата ме ядосваха , имах нужда от почивка ,бях се нагърбила с три деца и съпруг проблеми на работа, всичко ми идваше в малко повече. Децата през три години родени създаваха всякакви проблеми и всеки го тресеше пубертета както можеше , съпругът ми създаваше и разработваше своя бизнес и все на работа а аз сама , не ми се обръща достатъчно внимание, нещастна съм, изморена съм имах нужда от малко компания с приятели и отпускащото питие след работа.
Написах на клавиатурата алкохолизъм и излязоха доста сайтове. Зачетох се с единствената надежда да намеря спасение, да намеря спасение в това че да докажа на околните че съм права, че нямам проблеми , че проблемите са в това че не ме разбират, не ми помагат , не се интересуват от мен и от моите грижи , че имам проблем с нервите и трябва да отида на почивка някъде, да ми помагат, а не да ме обявяват за алкохоличка. Някой все едно беше написал историята ми. Не събирах смелост да напиша каквото и да било. В един сайт прочетох въпрос от сестрички на АА - Защо сме тук и след като часове бях прекарала пред компютъпа си четейки лични истории на жени и мъже и след като открих и своята история там някъде из редовете с трепереща ръка написах : „ тук сте защото хора като мен и имат нужда от вашата помощ”. Плаках и писах плаках и описвах живота си. Стана ми много приятно когато ми отговориха на писмото което постнах . За първи път някой ме разбираше и не ме обвиняваше , не ме обиждащше и не ме наричаше всякак както му падне. Дадоха ми надежда, че нещата няма да са все така , дадоха ми надежда че нещата могат да се променят писаха ми хора които са щастливи и ми казаха, че и аз мога да имам това което имат те. От малък град съм и няма живи сбирки. Предложиха ми да се вклбюча на една от сбирките които прави АА Варна - така и направих включих се и слушах, слушах хората какво споделяха за себе си , слушах историите им и плачех всичко това за което говореха бях чувствала , бях изживяла вече. Посещавах сбирките на АА в пространството и се опитвах да се държа суха , далеч от алкохола , изпратиха ми литуература и започнах да чета - живот в трезвост – това беше първата книга до която се докоснах там пишеше само 24 часа да издържа. Първите дни беше трудно . Когато три дни изкарах без алкохол се похвалих на съпруга си , споделих му че искам да опитам, споделих му че сигурно наистина имам проблем но има хора които знаят как да ми помогнат , споделих това което мислех и чувствах тогава в отчаянието си. Изкарах четири месеца в които посещавах сбирки на АА , седях и слушах . На една единствена сбирка се изказах когато мислех че сме само ез и една сестричка останала до късно никой друг не се чуваше никой не се виждаше в пространството аз и компютъра и си говорих сама - аз и тишината бяхме. Когато свърших и казах благодаря се чуха още гласове -исках да се отвори земята и да потъна от срам от унижение за всичко което разказах за себе си . Винаги съм се опитвала да направя добро впечатление в обществото , винаг и съм се опитвала да изглеждам дама, харата да си мислят все хубави неща за мен, да ме уважават, да ме ценят не допусках да се разбере че пия, че се напивам , че правя издънки и се срамувам от тях след това. Представата за мен трябваше да е че съм хубава жена, че съм работна , старателна , любяща майка и перфектна съпруга. Вечерите в които не съм успявала да сготвя трябваше да останат само и единствено за мен никой не трябваше да научава за тях, вечерите в които не мога да стоя на краката си никой не трябва да разбира за тях приемах всичко само не и това да ми се смеят хората . След като четири месеца посещавах сбирки и не пиех алкохол и слушах разказите на хората от АА реших че не съм като тях. Не бях стигнала до психиатрията, не бях лежала в отделения, не бях се въргаляла по улиците, не бях без дом и без работа , не бях без семейство . Имах си всичко и количеството алкохол което изпивах беше два пъти по малко от тяхното – спирт не съм пила и одеколон не съм пила така след като четири месеца в АА изкарах без алкохол реших че не съм алкохоличка, че нямам проблем и че висчко си е наред . Направих купон в къщи и казах на съпруга си че мога да изпия една чаша вино защото тя няма да ми навреди . Не знам какво се случи , не знам защо така се получи или поне тогава не знаех но след като свърши бутилката с вино чух думите на съпруга си - алкохолика си остава алкохолик за цял живот . Отново бях неразбрана, отново бях обвинена несправедливо. Отново никой не се интересуваше от това което аз чувствах и мислех - бях нападната с думи, обиждана, ругана. Последва десет дневен „запой „ в който да мисля защо и как допуснах това да се случи. Най- много ми тежаха думите че алкохолика си остава алкохолик. По късно разбрах, че това наистина е така и че цял живот ще остана алкохоличка Колкото и дълго да не съм пила, разбрах от опит не само от думите на хората, че само една глътка ми е достатъчна за да се отвори жаждата ми, за да се активира алергията ми и да няма спиране . Спирам когато вече не мога или когато свърши алкохола и запасите. Приятел ме посъветва да не се чудя а да отида отново на сбирка, да не се отделям от АА а да се ослушам за спонсор , да помоля някой за помощ. Така и направих помолих за помощ – преминах през няколко спонсора защото на мен все не ми изнасяше нещо и все някой не се държал добре с мен. Ние алкохолиците все си търсим оправдания за нещо така и аз все търся някой друг да ми е виновен но не и аз – трудно прозрях че всичките ми беди извират от мен самата и че ако аз не направя нещо за самата мен никой няма да го направи , че ако аз не съм честна отново лъжа само себе си и отново живея в своя собствен измислен свят . Не знам как и не знам защо точно тогава но нещата като че ли тругнаха, нещата тръгнаха в съвсем разлин а посока имах хиляди страхове , борби със самата себе си и с тази честност или моя нечестност . Трудно ми е по някога , да не кажа и доста често , често ме мързи , често изпадам в състояния на моя болен мозък , често намирам оправдания за действията си и обвинявам отново хората около мен но когато успея да съм честна със ссамата себе си то тогава наистина осъзнавам и разбирам че не другите са виновни за несгодите ми, не другите ми причиняват вреди и беди а аз самата, аз сама водена едитствено и само от егоизма ми и егоцентризма ми. И страховете ми хиляди са - толкова много, че не мога да ги опиша. В последно време доста често се улавям как на моменти забравям и се правя на бог, доста често си мисля, че доста неща зависят от мен самата и аз имам силата и съм в състояние да променя какво ли е – но се оказва че не е така. Често се боря със безсилието си, често се боря с хората с това да променя другите но не и себе си, често отново идва в мен нагласата за неблагодарност, за това че някой ми е длъжен но благодаря на висшата си сила , благодаря на бог, на хората около мен , благодаря си за това че напоследък все по често съм искрена със себе си, все по лесно нещата намират своите отговори защото те са толкова прости но се оказва че аз все търся под воля теле. Трудно е , но всяко действие си заслужава.
Трудно е но не и невъзможно . Ето и сега не беше толкова трудно да отделя от времето си и да споделя своята история с вас, но стария ми начин на мислене ми говореше, че може и утре да го направя , че не е толкова важно сега това, защо ми трябва сега точно да си спомням какво мие било - нали е минало , нали вече знам че не трябва да пия , нали трябва само да съм внимателна но после после идва мисълта за това че не само това е достатъчно , идва мига в съзнанието ми когато си мислех че само това е необходимо до къде стигнах и как се върнах на дъното но още по на дълбоко. Мисля си, че ако отделя време за себе си другите ще са нещастни, че имат нужда от мен, че не бива, че трябва да съм все около децета си , около съпруга си , че нямам време за такива неща, че вечер имам семейство и по важни неща но ето ето че сега , всеки е по свойте дела на никой не му липсвам могат да се съобразят и с това, че съм заела една стая и че имам работа някаква , мога да имам време и за себе си и света си върви. Върви си и е по добър от вчера защото иначе ходя по хората с които живея , и им давам тон в живота - контролирам поведението им, правя им забележки за това как говорят, как се хранят, какво трябва и какво не трябва да правят, настъпвам ги и те се бонтуват.
Мисля си, че най - прекрасното нещо което се оказа отвсичко това е, че попаднах в АА.
Щастлива съм че срешнах хора които ми помогнаха.
Щастлива съм, че имам втори шанс да живея живота си и не бих заменила нито миг от последната си година - за живота ми преди.
Случиха ми се толкова чудеса през последната година - обиколих и места на които не си и помислях,, че мога да отида, съпругът ми е до мен, децата ми са по спокойни, аз съм спокойна, не треперя от нерви, не нападам хората както преди – в къщи не хвърчат дрехи и обувки с които замерях преди членовете на семейството си – не ги обиждам и се уча да се извинявам когато сгреша.
Уча се ден по ден да живея отново.
Не е лесно но е прекрасно чувството.
Трудно ми е, но се моля да не спирам.
Моля се, всеки миг за смелост и желаниеда продължа.
galia_bankova@abv.bg
|
Чудо е, но днес съм щастлива ...
