|
Аз съм късметлийка, родих се в семейство, което много ме е очаквало и искало. Семейство със средни възможности, но с уважение към образованието, възпитанието, поведението сред хората. Добре съм възпитана, и отгледана, с много внимание и любов от баба ми, майка ми и сега разбирам, че и от баща си, ама преди виждах в него само страховете си, той беше олицетворение на моите страхове, които са доста.
Много лесно завърших средното си образование, на шега мина, не помня напъване и недоспиване заради учене. Не можех да заспивам, защото се страхувах как ще ме изпитват, как ще изляза отпред, и как ще говоря, не какво ще говоря, а как ще изляза презд хората, там където трябваше да си излиза, и това се започна в средните класове в гимназията. За сравнение преди съм участвала в много представления, артистична съм, пяла съм в хорове, свирила съм в музиката, сред съученици. В спомените ми е, че в един момент, когато ме поканиха отново да участвам в представление в осми клас, и аз отказах категорично, и никой не беше в състояние да ме накара да се покажа повече пред хора. Не се замислих тогава, защо става така, просто не се съгласих и това е. После нещата си вървяха, в гимназията, с една несподелена любов, в който сюжетът беше от „Осъдени души”, даже този, в когото се влюбих беше избран неслучайно, да прилича на отец Ередия, истина е. Аз сигурно за това се влюбих в него, или се влюбих в отец Ередия, сега ме досмешава, ама това е така. Голямо четене на книгата беше и големи фантазии, но в това има и положителен момент, не се потопих още тогава в реалността, като повечето ми съученици, които рано остаряха, аз останах в книгата, което пак е болест, но поне доста време не виждах реалността и нямах разочарования и душата ми се опази.
Идеализъм, фантазии, мечти, стремеж към равнопоставеност, социална справедливост, братство, честност, идеална любов, перфектност в отношенията, чистота и съвършеност, това все ми е било в главата, и не можах да го намеря толкова години, вече съм на 44 години, и се побърках сериозно, постепенно, без да се усетя.
Завърших висше образование, преборих се сама с доста сериозни дисциплини, и не допуснах някой да ми помогне в нещо, сама, това така ми е набито, такава гордост, такова недопускане да си призная, че ми е трудно, че може и да се откажа, че искам да се откажа, че искам да си почина, че не мога сама да го превзема това, това ми се е искало да го изкрещя, да го чуят всички, но най-вече аз да го чуя и разбера. Но нямах такава смелост, само знаех, че трябва сама да докажа, че мога да се справя, явно серизно горда съм. Искала съм помощ, но това е било когато вече съвсем не мога да се оправя и то да погледна как друг го е направил, а не някой да ми направи нещо. Боже, защо така...
Още тогава съм била явно сериозно болна вече. Първите курсове се веселях с колеги, но си спомням, че се напих на рожденния си ден, и ми помагаха приятелки да се измия, защото бях направила нещо, за което не ми се иска да пиша даже, това си го спомням ясно, но не ми се искаше да го призная...
Защо е толкова трудно да се признаят такива неща, защото страдам от много голямо себелюбие и на всяка цена искам хората да мислят, че съм най-добрата, най-силната, най-желязната, най-хубавата, най-състрадателната, най-умната, всичко най...
Тези ненормални стремежи и желания, подхранвани от изолацията ми и загубата на връзка с действителността, ме оформиха последователно и логично в едно много изплашено, сковано, раздразнително, неприспособимо, неадекватно и неумеещо да общува същество. С доста солидни знаия и сериозни амбиции, с достатъчно потенциал и капацитет, аз се оказах в позицията на неспособна да живея живота. Само да кажа тук, че съм много благодарна, че това мога да го напиша сега, защото ако някой си мисли, че това се пише лесно, или че го преписвам от някой роман, не е така. Никога не съм можела даже да видя какво става с мен и какъв ми е проблема, и изобщо, никога и нямаше да го видя, и нямаше да мога да го разкажа, и не искам да опеделям какво щеше да се случи с мен.
Роботя вече почти двадесет години, смених много работи, защото не можех да издържам дълго време на едно място, търсих все мястото, където „Градът на слънцето” е реалност, хората са различни от това, което срещах, исках хората да са добри, мили, възпитани, красиви, умни, почтени, състрадателни, услужливи, усмихнати, и не знам още какви.
В един момент от живота ми, когато майка се разболя, аз реших, че трябва да се омъжа, защото оставам сама на този свят, понеже нямам брат или сестра, и трябва да оправя живота си. Страхът от самотата, страхът, че ще остана сама в къщи, че трябва да заспивам сама, моите уважения и преклонения към този страх, той управлява живота ми петнадесет години, той е ръководител, вдъхновител, режисьор и оказва се, главно божество за мен, Христос, в когото съм вярвала, и съм се удивлявала на мъките и страданията му, просто не може да се мери с него. Не е богохулство това, това са фактите.
Омъжих се, успях да направя действия, с които да постигна това, доста упорит човек съм. И си мислех, че това е краят на моите мъки и вече всичко ще е както трябва, като освен страховете ми, вече и себелюбието ми ще бъде спокойно, като другите хора съм, и няма кой какво да ми каже.
Много интересен е фактът, че точно като се омъжих започнах да пия успокоителни, не можех да излизам от къщи, чувствах страхотна несигурност, страх, паника, не можех да говоря с хората, не знаех как да кажа нещо, не знаех как да се движа, все си мислих, че всички ме наблюдават, че ме следят, че ми се смеят, че виждат колко съм зле и колко не мога да ходя по улиците, от което страховете ми още повече ме притискаха. Тогава се срещнах за първи път с психиатър, реален лекар, който после се оказа точно човека, който ще ми помогне. Започнах „лечение” с ривотрил, с позволение от нея за „малко алкохол”, не искам да кажа нищо за лекарката, тогава още нямах такъв проблем с алкохола, а и малко алкохол, позволен за жена, може да означава, че при поводи може да пийна някакви си 30-50 грама. Хм, защо не ми е направило още тогава впечатление, че питам за такова нещо, приятелката ми, която взима лекарства също много години, само ми казва, аз не мога да пия, защото взимам лекарства и не пие. Но аз съм питала за това, значи това много ме е интересувало, и още, много важно, аз не съм можела да си представя, че ще спра да пия. Много важно нещо, не мога да си представя, че трябва да спра да пия, това изобщо и не съм го помислила, да го видя, да се замисля защо задавам такъв въпрос.
Пих лекарства осем години, започнах да пия и антидепресанти, заедно с ривотрила, успокоявах се, че антидепресанта, който пия, Бифлокс, който давал желание за живот го пиела и лейди Ди, сега ми се иска да се изсмея, но това е истината.
Преди да се омъжа, понеже бях на доста години, а и мъжът ми също, и не беше много сигурно дали ще се пречупи да се ожени за мен, а и изобщо да се ожени, и си мислих, че като имаме дете, и няма вече нищо, просто той ще се омъжи. Това си го набих в главата, и това стана такава доминанта, че никаква друга мисъл нямаше в мен. Това е много болно състояние, пречупването на реалността е само чрез тази точка, и се получава някаква проекция, някаква математическа е, но това не е важно. Нищо не може да се разбере или да се помисли правилно, защото това стои, че трябва да имам дете, и създава нереални изображения на действителноста, това ме накара също доста да полудея.
Не се получи дете, и заради това, според мен, аз започнах доста да пия, в събота и неделя основно пиехме, и гледахме телевизия, в неделя имах намерения и желания да ходим до Метро, да се разходим, ама аз в неделя сутрин не можех да ходя никъде.
Постепенно през 2007 година започнаха да се случват „нелепи” и нелогични за мен ситуации. Напуснах работа, за която мнозина биха си мечтали. Напуснах я заради повече пари, които ми обеща една приятелка от агенция, и ми обеща работа близо до нас, с повече пари. Аз не попитах никого за новата работа, а напуснах.
Започнах новата работа, тя се оказа доста по-различна от това, което си представях, обстановката беше много трудна, не можах да се сработя с колежката си, и ме принудиха да напусна, аз се чувствах много зле там, и много пиех вече, и сутрин, от алкохола и лекарствата, почти не можех да се концентрирам, и умирах от страх, и трябваше да пия още ривотрил, защото ми беше зле.
После останах без работа, един месец, и си намерих нова. Там започнах с нова надежда. Но в личен план нещата ставаха много зле, и много пиехме. И в началото на 2008 година се разделихме с мъжа ми, и после се разведохме.
Тогава изпаднах в най-сериозната си депресия дотогава, не излязох от къщи една седмица, нови антидепесанти, сигурно по-силни и пак ривотрил. И се пооправих, после, ходих на друг психиатър, тя се сети, че нещо се пристрастявам, и ми предписа други лекарства.
Малко се поуравновесих, майка много ми помогна. Тогава попаднах, или намерих сама нов приятел, който да ми даде това, което си мислих, че ще ми помогне да се оправя. С него допуснах най-сериозната си грешка в живота, най-сериозно се нараних, най-силно нараних майка, чрез себе си, и най-много се измъчих. С него пиех вече само бира, защото не можех да пия вече твърд алкохол, и ривотрил, а като се налагаше да се крия, водка, понеже е малка и може да се крие в чантата.
После, след доста мъки, се разделих с него, майка като че ли се успокои. Междувременно отново напуснах работата си, заради повече пари, и отидох отново на неподходящо място, абсолютно същото се повтори, ама не съм го видяла изобщо това. Отново останах без работа и после, лятото на 2009 година, без работа и сама, доста трудно, но се справих, намерих си пак работа, и нещата се поуспокоиха.
Тогава в края на годината майка почина, и аз не можах да разбера какво стана, и защо стана, и как да живея по-натам, пиенето стана страшно вече. Сутрин, за да изляза на работа, трябваше да пия, не исках, но не можех да изляза без да пия, защото треперих, и не можех да се овладея, не исках да пия, защото знаех, че после нещо в мен ще иска още и още, и няма изобщо да мога нищо да правя на работа, и това се завъртя, две седмици, без прекъснване, преди имаше такива периоди, но в понеделник, с мъка, и с помощ на обед, нещата си тръгваха, и през седмицата пиех само вечер. След това, в един петък, колежките ми ми помогнаха да се прибера в къщи, и аз реших повече да не ходя на работа.
Тогава реших да се лекувам, отидох в психиатрията, постъпих за първи път в живота си в психиатрия, и изобщо в болница, защото не знаех как да продължа да живея, не знаех какво да правя, не знаех какво се прави сутрин, като се събуди човек, вечер, като се прибере, не знаех какво се прави и какво не се прави, много отчаяна бях, умирах или исках да умра вече.
Първата вечер в психиатрията мислих, че потъвам, умирам, побърквам се, мислих, че не мога, не искам, няма как да заспя, и изобщо, много тежко беше, душевно страдание, неописуемо, и физическо страдание, също неописуемо. Обаче се събудих, и на сутринта се чудих какво ще се прави, какво са прави цял ден, това не ми беше вече ясно, какво се прави цял ден, как се прекарва един ден, защо се става сутрин, и защо човек се мие и приготвя да стане от леглото.
Изписаха ме от психиатрията и след това бях още около месец в дневния стационар, като веднага след излизането си отидох още първата вечер на сбирка на АА. В психиатрията идва при мен няколко пъти човек от АА, който тогава ми е предавал посланието, ама аз не можех да разбера какво точно ми говори той. Нищо не разбирах, ама нищо...
Тръгнах на сбирки, веднага започнах работа, преди това съм си мислила, че би било добре да работя там, където вече цяла година работя, защото е държавна работа, и в този момент би било добре да съм на такава работа, а и е важно за мен да е спокойно, парите вече не са определящи. Да, цяла година работя.
След четири месеца от изписването ми от психиатрията, в началото на юли миналата година, спрях и лекарствата, антидепресанти и успокоителни за спане.
Не пия алкохол от март месец миналата година, а лекарства не пия от юли месец миналата година.
Не знам как стана това, как така не пия алкохол и как не пия лекарства, ходя по улиците, говоря много с хората, непознати, познати, всякакви, ходя много по магазините, преди се страхувах да обикалям и разглеждам, ходя на гимнастика, много обичам също, но не ходих много време, защото не виждах смисъл от нищо, ходя на работа, ходя на театър, много театри посетих, защото също много обичам, но не можех да стоя в театър, защото се страхувах, завърших курс по английски, и наистина, отново излязох навън, в друга страна, защото и това не можех да правя, не можех да пътувам, да, сега, като ги изброявам са доста неща....
Много съм благодарна, че не пия толкова време, много е хубаво да не се криеш, да не се смотваш, да не се мислиш за нищо, да си възвръщаш самоуважението.
Много съм благодарна, че не пия лекарства, защото не ми помагаха, само притъпяваха болката, и бях замаяна.
Много съм благодарна, че мога да говоря с хората по улиците и да ходя по улиците и по магазините.
Много съм благодарна, че мога да ходя на работа, и не ме е срам, че съм в периодични болнични.
Много съм благодарна, че намерих толкова много приятели, които ми помагат.
Много съм благодарна, че мога да ходя на театър и на концерт.
Много съм благодарна, че мога да пътувам.
Много съм благодарна, че вече сутрин мога да помисля какво да правя през деня, къде да отида и какво да свърша, и да помисля.
Много съм благодарна, че се опитвам вече да поема отговорността за собствения си живот и да не обвинявам никого за нищо.
Много съм благодарна, че вечер мога да заспивам без лекарства, и не ме е страх, че няма да мога да заспя.
Много съм благодарна, че някои хора ме уважават.
Много съм благодарна, че мога да изпитам голяма радост от музиката, от дете и от срещата с хора.
Много съм благодарна, че не ме е страх от баща ми.
Много съм благодарна, че Бог ми помага да видя някои неща, и да мисля трезво.
Много съм благодарна, че мога да се опитам, да направя усилие за да живея...
|
Има изход
