|
Анонимен Алкохолик №3
Един от пионерите в група №1 от Акрон, първата група на АА в света. Той запазва вярата си, затова итой, и още безброй други стигат до нов живот.
Едно от пет деца, аз съм роден в едно стопанство в щата Кентъки, област Карлайл. Родителите ми бяха заможни, а бракът им-щастлив. Жена ми, момиче от Кентъки, ме придружи в Акрон, където завърших право в акронския юридически факултет.
В едно отношение моят случай е доста необикновен. Не съм имал нещастни преживявания в детството си, с които да обясня алкохолизма си. Изглежда, просто имах природно предразположение към грога, Бракът ми беше сполучлив, и както вече споменах, никога не съм имал някакви причини, съзнателни или несъзнателни, с каквито хората обикновено обясняват пиенето си.
Преди да се съсипя окончателно от пиене, бях успял доста в живота си, тъй като в продължение на пет години ме избираха, за градски съветник. Бях финансов директор на Кенмор, село в предградията, днес градски квартал. Но разбира се, всичко отиде по дяволите, щом увеличих пиенето. И така, когато се появиха д-р Боб и Бил, почти бях изчерпал силите си.
Първото ми напиване беше на осемгодишна възраст. Това не беше по вина на татко и мама, тъй като и двамата ненавиждаха алкохола. Неколцина наемни работници почистваха плевнята на стопанството, а аз ту се въртях наоколо с шейната, ту оптивах сериозни глътки ябълково вино от бъчвата в помещението. Когато се върнали след поредното изнасяне на вещи, те ме намерили припаднал и трябвало да ме отнесат вкъщи. По-нататък си припомних, че татко държеше уиски вкъщи за медицински цели и за гости, така че когато наблизо нямаше никой, започнах да пия от него, като му добавях вода, за да не разберат родителите ми, че посръбвам.
Продължих по този начин до влизането си в университета и към края на четвъртата година си дадох сметка, че съм пияница. Сутрин след сутрин се събуждах плувнал в пот и ужасен, но намирах утеха в плоското шише на нощната си масичка. Пресягах се и удрях една глътка, а след малко и още една, намирах време да се обръсна и да закуся, да пъхна четвъртинка концентрат в джоба на дънките и да отида на лекции. В почивките тичах до тоалетната, пийвах колкото да успокоя нервите си и влизах в следващия час. Това беше през 1917 година.
Напуснах университета по време на втория семестър на последната си година и постъпих доброволно в армията. По онова верем мислех, че постъпката ми е патриотична. По-късно разбрах, че всъщност е било бягство от училище. До известна степен ми помогна, тъй като попадах на места, където не можех да намеря нищо за пиене. Затова пиенето ми стана по-скоро обичайно.
Тогава въведоха сухия режим и фактът, че онова, което човек можеше да си намери, беше отвратително, а понякога и смъртоносно(бях се и оженил и работех-трябваше да внимавам с жена си и с работата) ми помогна за три-четири години , макар да се напивах всеки път, щом намирах достатъчно, за да седна. Жена ми и аз бяхме членове на еди и същи бридж-клуб, където по едно време започнаха да приготвят вино и да го поднасят. След два-три опита установих, че това не ме удоволетворява, защото количеството беше малко. Значи трябваше да се откажа. Реших обаче проблема, като си носех бутилка и я скривах в тоалетната или в храстите отвън.
С времето пиенето ми започна все повече да се влошава. Отсъствах от работа по две-три седмици и прекарвах ужасни дни и нощи вкъщи-лежах буден на пода, пресягах се към бутилката и отново потъвах в забвение.
През първите шест месеца на 1935г. Поради алкохолно отравяне постъпвах шест пъти в болница, където оставах прикован към леглото два-три дена, преди да осъзная къде се намирам. На 26 юни 1935г. Дойдох на себе си в болницата и най-малкото, което бих могъл да кажа е, че се почувствах зле. Всеки от седемте пъти, когато бях излизал от болницата през последните шест месеца, си бях тръгвал твърдо убеден, че няма да се напия отново-поне през следващите шест или осем месеца. Това така и не се получваше, а аз не знаех защи и нямах представа как да постъпя.
Оная сутрин ме преместиха в друга стая и там заварих жена си. Помислих си: „Е, сега вече ще ми каже, че е дошъл краят на брака ни,” а за това не бих могъл да и се сърдя, пък и нямах намерение да се оправдавам. Тя обаче ми каза, че разговаряла с двма души за пиенето. Стана ми много неприятно, докато тя не добави, че те били пияници също като мен. Е, така можеше-да го каже на друг пияница.
Тя продължи:”Ти сега ще спреш.” Това звучеше много приятно, макар да не го вярвах. Тогава тя ми обясни, че тия двама души имали план, който мислели, че ще им помогне да спрат, и част от плана им било да го споделят с друг пияница. Това щяло да им помогне за да запазят трезвостта си. Всички останали хора, с които бях говорил, искаха да помогнат на мен, а това засягаше гордостта ми и аз не ги слушах, само ги мразех. Сега обаче почуствах, че ще бъда голям гадняр, ако не обърна внимание на тия двамата, щом това ще излекува тях. Освен това тя ми каза, че не трябвало да им плащам дори да имах пари, какъвто не беше моят случай.
Те пристигнаха и започнаха да ми дават указания от програма, която по-нататък стана известна като”Анонимни Алкохолици”. Първият път нямаше нищо особено.
Огледах ги-двама приятни едри мъже, над метър и осемдесет. (По-нататък разбрах, че се казвали Бил У, и доктор Боб.) Не мина много време и ние започнахме да си споделяме за неприятностите от пиенето и, естествено, скоро разбрах, че двамата знаеха точно за какво става дума, защото, когато е пиян, човек може да види и да помирише неща, които друг не може. Помислих си, че ако не знаеха тия неща, не бих искал да разговарям с тях.
По едно време Бил подхвърли:”Е, ти говори доста време, дай сега аз да ти кажа едно-друго.” И така, след като чу още малко от моите преживявания, той се извърна към доктора-не мисля, че го разбра, но аз чух как му прошепна:”Мисля, че си заслужава да го спасим и да поработим върху него.” Двамата ме попитаха: „Искаш ли да спреш пиенето? Това, разбира се, не е наша работа. Не сме дошли да посягаме на правата и на привилегиите ти, но имаме една програма, която, струва ни се, ще ни помогне да останем трезви. Част от тази програма е да разговаряме с друг човек, ако той я иска и тя му е нужна. Е, ако ти не я искаш, няма да ти губим времето и ще потърсим друг подходящ човек.”
Освен това ме увериха, че ако искам да спра сам, без каквато и да е помощ, можех просто да изляза от болницата и никога през живота си да не посегна към чашата. Ако мога да направя това, би било чудесно, а те самите биха уважавали човек с такава сила на волята; Просто търсели пияч, който съзнава, че има проблем и разбира, че не може да се справи сам, че му трябва външна помощ. Следващият им въпрос беше вярвам ли във Висшата сила. Тук аз нямах проблем, защото никога не съм спирал да вярвам в Бог, а и много пъти се бях опитвал да получа помощ от Него, но не бях успявал. После ме попитаха искам ли да се обърна към Висшата сила и да потърся помощ- смирено и без каквито и да е резерви.
Те ме оставиха да разсъждавам върху това, а аз се изтегнах на болничното легло, върнах се назад и премислих целия си живот. Разсъждавах какво ми беше причинил алкохолът, какви възможности бях пропуснал, с какви способности съм надарен и как ги бях пропилял. Накрая заклюбих, че дори да не ми се иска да спра, това просто беше наложително-бих дал всичко на света, за да спра пиенето.
Готов бях да призная пред себе си, че бях достигнал дъното, че в ръцете ми се бе оказало нещо, с което сам не бих могъл да се справя. И така, след като премислих всичко това и осъзнах какво ми е причинил алкохолът, аз се насочих към Висшата сила, която за мен беше Бог. Без каквито и да е резерви признах, че съм напълно безсилен пред алкохола и съм готов да направя всичко на света, за да се отърва от проблема. Всъщност примирих се с мисълта, че отсега нататък ще оставя всичко в Божиите ръце вместо в своите. Всеки ден щях да се мъча да открия каква е волята Му и да се опитвам да я следвам вместо да карам Него винаги да се съгласява, че онова, което си мисля за себе си, е най-доброто за мене. Когато те отново дойдоха, им го казах.
Единият от двамата- мисля, че беше докторът-попита:”Значи искаш да се откажеш?”Кимнах му: „Да, докторе, искам да се откажа, поне за пет, шест или осем месеца, докато не подредя отново живота си, не възвърна уважението на жена си и на другите хора, не си оправя финансите и така нататък.” Двамата се засмяха съвсем сърдечно и казаха: „Много по-добре е от това, което правеше досега, нали?” Това, разбира се, си беше самата истина. После продължиха:”Сега трябва да ти кажем нещо неприятно. Ние го почуствахме така, а навярно и за тебе ще е неприятно. Независимо дали спреш за шест дена, шест месеца или шест години, ако порде решиш да излезеш и да се почерпиш с чаша-две, ще се озовеш отново завързан в тая болница, както така често е ставало с теб през последните шест месеца. Ти си алкохолик. „Мисля, че тогава беше първият път, когато изобщо обърнах внимание на тази дума. Мислех си, че съм само пияница. Те продължиха да ме убеждават: „Не, твоето е болест и няма значение колко дълго не пиеш-след чаша-две отново ще се озовеш тук.” Това , поне за момента, наистина ми се стори отчайващо известие.
Следващият им въпрос беше:” Можеш да спреш за двайсет и четири часа, нали?” Махнах с ръка: „да разбира се, всеки може да го направи...за двайсет и четири часа.” Те се съгласиха:” Точно за това говорим. По двайсет и четири часа.” С това те наистина сложиха край на голямо мое притеснение. Всеки път като си помислех за пиенето, си представях дълги-дълги сухи години без нито една чаша. Предложението да не пия само за двайсет и четири часа, пък след това да реша сам, мноо ми помогна.
(Тук редакторите, за да допълнят разказа на Бил Д., включват разказа на Бил У.,човека до леглото.)Бил У споделя:
Миналото лято станаха деветнайсет години, откакто д-р Боб и аз видяхме(Бил Д.) за първи път. Бил лежеше на болничната си постеля и ни гледаше озадачен.
Два дена преди това д-р Боб ми беше казал: „Ако ние двамата смятаме да останем трезви, по-добре да се заловим за работа.” Боб веднага звънна в градската болница на Акрон и помоли да го свържат със сетрата на гишето за приемане на нови пациенти. Обясни и, че той и един човек от Ню Йорк знаели средства, с които да лекуват алкохолизма. Дали в болницата имало пациент-алкохолик, върху когото биха могли да ги пробват? Тъй като познавала Боб отдавна, тя шеговито отвърнала: „Е, докторе, сигурно вече сте ги изпробвали върху себе си.”
Да, имала такъв пациент-едно конте. Току-що постъпил в отделението. Вече насинил очите на две от сестрите и сега го държали здраво завързан. Дали ни вършел работа? Д-р боб предписа някои лекарства и нареди: „Сложете го в единична стая. Ще го посетим веднага щом се прочисти.”
Когато отидохме, това не направи особено впечатление на Бил. С израз на голяма мъка, той отегчено промърмори: „Е, много мило от ваша страна, но това не става за мене. Случаят ми е толкова ужасен, че просто не смея да изляза от болницата. А пък и няма защо да ми говорите за религията. Едно време бях дякон в черквата и все още вярвам в Бог. Мисля обаче, че Той вече не вярва особено в мен.”
Д-р Боб се съгласи: „Хубаво, Бил, може би утре ще се чувстваш по-добре. Ще ни приемеш ли още един път?”
„Разбира се, отвърна Бил. Най-Вероятно нищо няма да стане, но така или иначе бих искал отново да се видим. Явно знаете много добре какво ми е положението.”
Когато се отбихме пак, заварихме Бил с жена му Хенриета. Той развънувано ни посочи: „Ето ги двамата, за които ти говорих-те най-добре знаят за какво става дума.”
Тогава бил ни разказа как не могъл да спи цаля нощ. В дълбоката пропастна депресията му се появила надежда. Помислил си: „Щом те могат да го направят, сигурно и аз мога.” Повтарял си това много пъти. Накрая надеждите му се превърнали в убеждение. Вече бил сигурен. Радостта му дошла заедно с чувството на спокойствие и той успял да заспи.
Тъпко ме канехме да си тръгнем, когато Бил изведнъж се обърна към жена: „иди да ми вземеш дрехите, скъпа. Ще станем всички и ще се махнем оттук.” Бил излезе от болницата като свободен човек, който никога вече нямаше да пие.
Първата група на АА води началото си тъкмо от този ден.
Сега Бил Д. Продължава разказа си.
Два-три дена след као се запознахме с доктора и Бил, реших да поставя волята си в ръцете на Бог и да приема всичко, което мога, от програмата. Думите и действията им ме бяха убедили донякъде, макар че не можех да бъда абсолютно сигурен. Не се съмнявах в качествата на програмата, но все още се колебаех дали аз ще мога да спазвам изискванията. Реших обаче, че искам да дам всичко от себе си за това и, с Божията помощ, щях да го направя. Тогава почуствах голямо облекчение. Знаех, че имам надеждна опора, която нямаше да ми изневери. Ако съумеех да остана близко до Бог и да Го слушам, щях да успея. Спомних си какво бях казал на момчетата при второто им посещение: „Обърнах се към тази Висша сила и МУ казах, че съм съгласен да сложа Неговата дума на първо място, над всичко останало. Вече съм направил това за себе си, но съм готов да го повторя навсякъде, да го казвам навсякъде по света и да не се срамувам.” А това, както вече споменах, ми даде голяма увереност и като че ли сне голям товар от плещите ми.
Спомням си, че им казах също колко трудно ще ми бъде, защото правя и други неща-пуша, играя покер, понякога залагам на конни състезания, а те само се усмихнаха: „Не мислиш ли, че в момента пиенето ти създава повече неприятности от всичко останало? Не си ли убеден, че трябва да направиш всичко, което зависи от теб, за да се отървеш от това? Кимнах неохотно: „Да навярно ще се наложи.” Те предложиха: Дай сега да забравим за останалото, да не се опитваме да прекъснем всичко изведнъж, а да се съсредоточим върху пиенето.” Бяхме говорили, разбира се, за доста мои провали, дори си бях съставил списък, без да ми е особено трудно, тъй като бях извършил много безобразия, а и знаех всичко за тях. Тогава те добавиха: „Има още едно нещо. Като излезеш навън, трябва да запознаеш с прогамата и някой друг, който я иска и има нужда от нея.”
Тогава, разбира се, бизнесът ми фактически го нямаше. Нямах никакъв бизнес. Естествено, доста време не се чувствах добре и физически. Трябваше да мине година, година и половина, преди да се почуствам добре психически, и това ми струваше много усилия. Скоро обаче попаднах на хора, които някога ми бяха приятели, и открих, след като бях прекарал доста време в трезвеност, че тия хора започнаха да се държат както някога-преди да стана толкова зле, че да не обръщам особено внимание на финасовите въпроси. Повечето си време прекарвах в опити да възвърна това приятелство и да възвърна донякъде доброто си име пред жена си, на която бях причинил толкова болка.
Трудно би било да се оцени доколко АА са ми помогнали. Наистина исках програмата и бях напълно съгласен с нея. Забелязах, че останалите изглежда изпитваха някакво облекчение и радост-неща, които, убеден бях, човек би трябвало да изпитва. Често се опитвах да намеря отговора. Чувствах, че има нещо повече, нещо, което не ми е присъщо. Спомням си, че седмица-две след като бях излязъл от болницата, Бил беше дошъл вкъщи и разговаряше с жена ми и с мен. Докато тримата обядвахме, аз ги слушах и се чудех откъде идва голямото облекчение, което изглежда изпитваха. Бил е обърна към жена ми: „Хенриета, Господ беше така прекрасен към мен, когато ме излекува от тази ужасна болест, че просто ми се иска все да говоря за това и да разказвам на хората.”
Помислих си: „Мисля, че знам отговора.” Бил е много признателен за избавлението си и мисли, че заслугата е на Бог; толкова е благодарен, че иска да разказва за това и на останалите. Изречението „Господ беше така прекрасен към мен, когато ме излекува от тази ужасна болест, че на мен просто ми се иска все да говоря за това и да разказвам на хората.” Се превърна в нещо като златен текст за програмата на АА и за мен.
Колкото повече време минаваше, толкова повече укрепваше здравето ми, а и чувството, че вече не трябва постоянно да се крия от хората, беше просто прекрасно. Все още ходя на събиранията на АА, защото там ми е приятно. Срещам се с хора, с които обичам да си приказваме, Друга от причините да ги посещавам, е че все още съм признателен за хубавите си години, които изживях. Признателен съм и на програмата, и на хората от АА. Едно от най-хубавите неща, които съм научил от програмата-виждал съм го по стените на залите, в които се събираме, а и много хора са ми казвали лично-е мисълта: „Дойдох в АА единствено заради трезвеността, но чрез АА стигнах и до Бог.”
Чувствам, че това е най-прекрасното нещо, което човек би могъл да постигне.
Редактирано от koceto22 на 11.02.10 15:31.
|
Анонимен Алкохолик №3
