Настана време да се изправя пред истината и да я погледна в очите!
Аз съм АКОХОЛИЧКА! Алкохолът взе надмощие и превес в живота ми и с бързи и методични темпове го руши. Целият ми свят, живот, дни, нощи са стъпили на една пясъчна основа. На 15.12.2009 г докоснах дъното. Агресията и непоносимостта към всичко и всички взеха връх и стигнах дъното. Нагрубих непростимо и хората с които живея и които все още ме търпят. Нямам право на повече шансове, нямам право да искам и прошка. Дори да ги получа, не знам дали самата аз ще намеря сили и воля да си простя. Историята ми е дълга и банална...
Аз съм дъщеря на алкохолик, който заради алкохала умря нелепо и страшно на 31 г. в разцвета на младостта си. Животът ми никога не е бил приказка, но аз имитирах и се опитвах да се държа силна и смела пред хората. Исках и се стараех да контролирам живота на близките си, на съпруга си и този на децата. Отблъснах всички от себе си и живеех с маска и грим, които известно време замаскираха истината и проблемите. Няма по-голяма болка, от тази да спреш да усещаш болката. Да спреш да обичаш, да мечтаеш, да гледаш непознатия образ в огледалото. Нямам към кого да се обърна, защото всички близки до сърцето ми хора прогоних. Едни по-един, други по-друг начин.
Казват, че по Коледа се случват чудеса?! Аз обаче не вярвам в чудото, защото животът ми е пълен със страх, срам, болка, самота, затвора на собственият ми хаос, постоянна възбуда, нерви и отчаяние. Всеки следващ ден е едно мъчение за мен, всяка минута е една нова отворена рана...Чувствам се изгубена и сама, отхвърлена, ненужна и отритната. Не смея да поискам или да помечтая за друго, освен за тишина, спокойствие и мрак. Сиво ми е, до нюанса на черното. Предевайки себе си, предавам и децата си, но...Питам се, дали за тях няма да е по-добре да живеят без мен, без тормоза,който им налагам, без очакванията , без крясъците и изискванията ми.
В бракът ми всичко е съшито с бели конци. Няма топлина, няма радост, няма близост, няма поносимост...едно примирие, с което вече ми е адски трудно да живея. Трябва ли да се самозалъгвам, че нещо ще се оправи някога. Трябва ли да търся причините и вината?! Каква вина, чия вина-собствената си, че излъгах и човека до себе си, че ставам за нещо, че може да се разчита на мен. На мен не може да се разчита за нищо, аз съм слаба, плазмодии, който не умее да се справя и с елементарни задачи. Кого заблуждавам?! Най-вече себе си...Защо?! Защото мечтаех за човек, който да ме обича, разбира, подкрепя, за един добър съвместен живот, в който да имам топлина и сигурност. А какво направих-разбих всичко, защото съм пропаднала, деградирала, безотговорна, страхлива, слаба, отчаяна. Лъжех себе си, лъжех хората, че мога и зная повече от колокото е реалното. Озлобих се. Намразих. Отдалечих се от всички и всичко. Не съм в реалния свят, не съм реален човек, аз съм една измислица, един плод на собственото си въображение. Обезличих се до степен, че никой не ме забелязва, никой не ме познава, крия се и се срамувам от всяко свое действие, анализирам се постоянно и бъркам все по-често. Искам да се скрия като щраус и да чакам бурята да отмине. Но тя няма да отмине, защото проблема е в мен.
Пия от мъка, от отчаение, от болка , от обида, от самота, но не и от радост, защото отдавна престанах да се радвам на нещо. Не умея да ценя и да усещам вкуса на живота. Измислих си свои правила, свои виждания, свои цели...от които нищо не е истинско и реално постижимо. Нямам трепети, вълнения, нямам истински желания, всичко ми е в тежест. Тежи ми, че съм жива, че трябва да стана, да посрещна новия ден. Всяка трудност ме срива. Крия се от всички, крия се от света, изнервена, преповдигната, възбудена до краен предел съм. Сънят не идва, или когато дойде е или безпаметен или кошмарен. Нямам положителна мисъл в главата. Всяка мисъл ме тегли надоло, всеки контакт с друг човек ме обременява. Не изпитвам радост от нищо.
Когато пия усещам едни нереални сили и кураж и ми се струва, че в тия моменти мога да кажа „Майната” на целия свят, да преобърна живота си, да получа нов шанс, а това е една измамна заблуда.
Съпругът ми разбра това и когато види, че съм пила, започва откровено да ме провокира, докато ме извади от крехкото ми като цяло равновесие и последват страхотните обиди и скандали. В такива моменти не умея да контролирам нито думите си, нито нервите си, нито изблиците си на агресия и обидни епитети. На следващият ден, болката и унижението са още по-страшни и връхлитащи. На следващият ден не искам утрото да идва, не искам нищо, искам да изчезна, да ме няма. Проблемите от ден на ден ми се виждат по-глобални и непреодолими, с всеки изминал ден се чувствам по-смазана и навряна в ъгъла. Нямам очи да го погледна и той с още по-голяма убедителност ми обяснява, че такъв е реалния живот-низ от проблеми, които трябва да се решават. Облича се и излиза, като ме оставя сама в агонията на мислите, чувствата, и отчаянието. Все по-често говоря за раздяла, защото освен децата, като че нищо друго не ни свързва. Той смята, че има готово решение на всеки проблем, казва си тежката дума и решението е взето. А, аз не искам решения, искам мъжко рамо, малко топлина, малко разбиране и подкрепа, а не наливане малсло в огъня, нещо което той владее до съвършенство. Децата ме обичат, но не ме уважават, нямат никакъв респект от мен, не се съобразяват с ни една моя дума, тъй като той е респекта в къщи, и аз така съм ги възпитавала.
Не мога, страх ме е и да си помисля, какво им причинявам със запойте си. Страх ме е, да си призная, че сега, когато те оформят характерите си, виждайки това, се отвращават от мен, и в един момент ще започнат и да ме мразят.
Тежи ми, много ми тежи живота, който живея. Затворен, изолиран, лъжлив, пълен със страх, обида, отбълскване, отчаяние. Не мога да намеря магическата пръчка, с която да го преобърна. Не мога да открия сили в себе си да го променя.
Все по-често мечтая да съм сама. Когато остана сама, изпитвам страх и ужас, и започвам да търся алкохол с който да придобия увереност и сили да се справя. Влизам в омагьосаният кръг. Нереалния кураж и голямата устата след като пийна няколко питиета, сълзите, болката, изляти в такива моменти.
После идва сутринта...отново надявам маската за пред хората ...и така до следващия път.
Трябва да има друг път и начин, но без подкрепа ми е трудно да се справя?!