Здрасти тасатир.
Много знаменателен е твоят пост за мен. Как без алкохолът не ме дразнеха някои неща, които на сухо почнаха да ме побъркват.
В началото изобщо не разбирах какво означава болестта алкохолизъм. Мислех си, че просто трябва да не пия. Никой не ми беше казал, че за да се възстановя, трябва да предприема Духовна Програма от Дванадесет стъпки. Нито пък и да ми беше някой казал това, щях да се захвана. Не виждах причина да правя нещо повече от това да остана трезвен. Не предполагах, че не мога да остана трезвен, колкото и силно и искрено да го желая. Нито предполагах, че там където се намирах, вече бе невъзможно да живея без алкохол. Невъзможно бе да живея с тези болни емоции.
Болестта алкохолизъм. Болест на тялото, на ума и на душата. Тройно заразяваща. Боледува тялото. Има една особеност, една феноменална реакция – щом влезе алкохол, в каквато и да е форма, тялото реагира с неперодолима жажда за още и още. Тази необяснима за мен и повтаряща се ситуация.
Започнах да пия в тинейджърските си години, но по-сериозно застъпих на двадесет години. Нямах първоначално сериозни проблеми, макар сега да виждам, че не е било съвсем така. Катастрофа на осемнадесет години още. В пияно състояние. С хора в колата. Скандали с приятели по време на рождени дни или други подобни. Почти винаги се напивах. Не ме болеше глава. Нямах тежък махмурлук. Задоволявах се с много малко сън. Нямах проблеми в ученето. Постепенно ситуацията се задълбочи и след около три години стана доста сериозна. Започнаха да се появяват първите страхови симптоми сутрин. Угризения и непреодолимо чувство за вина. Преодоляваше го именно алкохолът. Почнах да се страхувам да ходя по изпити. Почнах да не мога да помня това, което чета. Почнах да се плаша, че нещо не е наред и не е ясно как ще го живея тепърва този живот. Още тогава приятелката, с която скъсах, горещо ме помоли да не пия повече през живота си. Изобщо не разбирах защо намесва пиенето. Какво му има на пиенето. То си беше като дишането за мен. Съвсем естествено и някак между другото. Не беше някаква сериозна житейска тема. Не беше възможно да не се пие. Макар и да подозирах, че нещо не е наред. Изпаднах обаче в жестока депресия. Не можех да уча, не можех нищо да правя. Безнадеждността ме натисна яко.
Отидох при брат ми да ме спасява и реших за известно време да контролирам пиенето си. Бях на около двадесет и три години. Изобщо и не подозирах, че няма да успея да контролирам пиенето си. Явно бях преминал през границата, от която вече не мога да контролирам колко да пия. Щом почна и не мога да спра. Тази именно физическа реакция. Физическата страна на болестта алкохолизъм. Брат ми ми намери работа и за около две седмици нещата бяха наред. Ходих всеки ден и се прибирах всяка нощ. Живеехме трима човека в една стая в студентски град. Аз, като най-малък, режех салатата. Нормалните двама си пийваха по сто грама. И аз се опитвах да съм нормален, но подозирах, че нещо не е наред и затова настоявах да ми се сипва съвсем малко на дъното. Явно разбирах, че ако ударя сто грама и няма какво да ме спре. Дори веднъж яко се скарах с брат ми, защото ми беше сипнал малко повече. Прелях го. Така около две седмици. След един скандал с портиерката се изнервих до няма и къде и тръгнах из Студентски град. Цяла вечер пих из нонстопове и оттогава не се спрях. След този период на контролиране стана още по-кофти. Сутринта рано врънках за бира на продавача срещу мен, а той ми се обясняваше, че още била топла. Какво ме интересуваше това, но се правех на нормален. Че я пия заради хладина някаква. Просто трябваше да гася жаждата отвътре и да си оправям тоталния дискомфорт. По някое време отивах до едно капанче наблизо. Поръчвах сто грама водка и на бара я изливах цялата в гърлото си. Това ми се струваше забавно упражнение, защото наоколо зяпваха. До края на деня правих няколко такива тигела. След работа пиех до ранни зори. Заедно с шефа си, който не можеше да спи и купуваше за пиене. С брат ми почнахме да се караме. Стана жесток скандал, след който не си говорихме четири години. Той беше виновен. Алкохолизмът се настани тотално в живота и взаимоотношенията ми. Няма да влизам в много подробности. Пих още осем години.
Последните три се опитвах да откажа завинаги алкохола. Изобщо не си и мислех, че няма да мога. Не предполагах, че мисленето ми някак се е деформирало и дори най-силното желание не можеше да ме предпази да не посягам отново и отново.
Това е именно проявлението на умствената страна на болестта. Сутринта се заклевах, че никога повече през живота си няма да пия. Ама никога. И понякога още същият следобед почвах отново да пия. И ставаше лесно, защото решавах да пийна само едно. Да не би да карам цял живот като тъпаците. И ще пия само едно. Но след едното се включваше алергията на тялото – непреодолимата жажда. Под алергия разбирам необичайна реакция. Само алкохолиците имаме тази необичайна реакция – да не можем да контролираме алкохолът, след като сме почнали да пием. Затова номера с едната бира завършваше по същият отчайващ начин всеки път. Стотици заклевания. И това ако не е ненормално мислене! Въпреки, че бях убеден – този път вече край! И отново започвах. Откъде да знам, че това е и умствена болест. А камо ли да знам, че е и душевна. Болни емоции.
Не можех да разбера защо така пия. Като почна и не мога да спра. Дните преминаваха в години. Скапването се задълбочаваше. Беше ме срам да се появя пред роднини или познати. Криех се като мишок.
След време разбрах за алергията на тялото и за това, че алкохолиците остават трезви, когато споделят с други алкохолици. Това ми даде обяснение, защо не мога да спра, щом като почна. И ми даде смисъл, защо да не посягам към първата чаша. След известен зор, успях да се стабилизирам и да спра. Но си мислех, че това е достатъчно. Бях си направил план, че ако не пия една година и животът ми ще се намести. Изобщо не знаех, че болестта е и умствена, а и душевна. Един цитат от книгата „Анонимни алкохолици“ илюстрира състоянието, в което се озовах след време и проявите на душевната болест:
„Имахме проблеми в личните взаимоотношения, не можехме да контролираме емоционалната си природа, бяхме жертви на отчаянието и депресията, не можехме да си осигурим съществуванието, чувствахме се безполезни, бяхме изпълнени със страх, бяхме нещастни, не бяхме в състояние да помогнем на други хора...“
Страшна работа. И тези неща ме надмогваха. Вече го нямаше алкохолът да лекува болните ми емоции. Нямаше кой да ме спасява от страха, да ми дава временно облекчение, да ме залъгва. А и в последните години на пиенето ми, вече като че ли спря готиното действие. Този ефект, в който се беше влюбил мозъка ми. Този обезбовяващ, енергизиращ, успокояващ, развеселяващ, отпускащ и надъхващ ефект. Нямаше го. Но той така се беше запечатал в мозъка ми и се беше запечатало това движение, което го предизвикваше, че май беше невъзможно. Смених си наскоро казанчето на тоалетната чиния, но ръката ми продължава да посяга в старата посока. А щом става въпрос за посягане, което ден след ден ми е носило спасителен ефект? Запечатано дълбоко в рефлексите дори? Няма отърване.
Появят ли се страховете, самосъжаленията, депресията, отчаянието, нещастието – мозъкът търси разрешение. Нали това е неговата задача. И той търси това, което винаги е спасявало. Макар вече изобщо да го няма ефекта. Както ти много проникновено споделяш: „С алкохола нищо не ме дразнеше, сега не е съвсем така.“
Именно това дразнение трябва да бъде отстранено вече. Това са причините и условията. Това е в дъното – душевната болест. Ако тя бъде отстранена – мозъкът няма да подава старите команди на ръката да посяга към шишето. Ако ръката не посяга и не налива в гърлото – няма да се задвижи реакцията на тялото. Но ако остане този зор и не се прави нещо срещу него – рано или късно се полудява. Защото не са отстранени причините – страховете, болката, отчаянието, депресията, негодуванието. Те не са отстранени, а се опитваме да не пием – не става номера. Полудява се. Знам го от собственият си опит. Зъболекарят ми каза, че ми е изпилен емайла на зъбите, което става или поради много ядене или поради много стискане на зъби.
Цяла една година не пих и след тази година мислех да се трепя. Не само, че не ми се оправи живота като спрях пиенето – имах чувството, че се влошава. Така писах в едно от първите си писма до ЕмиR. Дано да го помни. Преди да й пиша, се бях отчаял. Казах си – значи не е и алкохолизъм, ами някаква тежка психическа болест. Точно така! После разбрах, че именно това е алкохолизмът, а аз съм си мислел, че е въпрос на пиене или непиене. Не съм и подозирал за каква болест става въпрос. Отчаян, натиснах търсене на анонимни алкохолизи. Точно това търсех, защото ми се беше запечатало, че те имат някакъв начин за измъкване. Попаднах на сайта, прочетох няколко истории, чрез линковете се озовах в този форум. Почнах да чета мненията. Прочетох всички. Разбрах, че само един човек се беше измъкнал качествено от това ужасяващо състояние. Не смеех да му пиша. Писах на Еми, защото тя не спираше да пише тука и даваше вид, че ги разбира нещата. Това й писах – че след година пиене се чувствам зле, а не добре. Защо така? Откъде да знам, че болестта не се третира с простото непиене, ами с Духовна програма за възстановяване. Разбрах, че Еми е зле и тя като мене, но събрах смелост да напиша на спонсора й. Всъщност това беше и основната причина да пиша на Еми, за да опипам почвата и да проуча ситуацията. И в пълно отчаяние написах писмо и помолих за помощ. Пазя си писмата. Набързо излях колкото мога от живота си, от мъката и зора, от отчаянието. Предложи ми се начин и ми се обеща свободен живот, за който и не съм знал да съществува. Заявих, че съм готов на всичко, за да се измъкна от това робство и се заех усърдно да работя по Дванадесетте стъпки. Обещанията започват да се случват в живота ми, освен че съм трезвен вече две години, осем месеца и двадесет дни. Пълноценна трезвост. Която не вярвах, че изобщо е възможна за мен. Не си представях, че ще мога да живея без да пия, нито пък си представях изобщо, че ще мога да живея пълноценно. И това се случва ден по ден. Всичко това благодарение на Бог, който намерих чрез Програмата на Анонимни алкохолици, благодарение на Анонимни алкохолици, които ми показаха, че има такава Програма за възстановяване от болестта алкохолизъм и на моят спонсор, който ми показа как се действа по тази Програма.
Ще завърша с думите на Доктор Боб - „Ако мислите, че сте атеист, агностик, скептик или притежавате друга форма на интелектуална гордост, която ви пречи да приемете това, което е написано в тази книга, то аз ви съжалявам. Ако все още мислите, че сте достатъчно силни, за да се справите сами, то това е ваша работа. Но ако вие наистина искате да се откажете от алкохола завинаги и искрено чувствате, че се нуждаете от помощ, то ние знаем, че можем да ви предложим решение на проблема. То винаги ще оправдава надеждите ви, ако подхождате към него дори с половината от усърдието, което някога сте влагали, за да се сдобиете с алкохол.
Вашия Небесен Отец никога няма да ви изостави!“

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите