|
,мързел.
Много добре се чувствам тези дни като поразчоплих работата за себе си. За мързела или за каквото и да било там или както и ще да се нарича. Иначе преди много умел бях да чопля по хората и то с предизвестен резултат. Като онзи трик с картите, при който принуждавам човека да посочи тази карта, която искам. Хващам някой човек и го побърквам да му натяквам нещо. Да го анализирам. Малко срам ме хваща от себе си като се сетя. Срам. Страх, че съм причинил такива страдания. Иначе песните "Приятелските грешки да прошааааааааааавааааааааааам!" Айде бе. Сега не ми е приятно да прегледам тези ситуации, но всъщност е много полезно. Ако не съм безмилостно честен, то не виждам колко съм на косъм, колко ми е неуправляем живота, какви разрушения причиних и не мога да видя, че се налага тяхното разчистване, за да може да се изгради нещо ново.
Та за подаръците. Получих няколко подаръка тези празници. За три от тях ще говоря и за моето отношение и какво видях тези дни. Една сестрица вдъхнови това писане. Днес следобед сподели доста работи за себе си и още докато ми споделяше се видях отпреде ясно ясно. И ми стана от ясно по ясно за какво става въпрос. Поне сега.
Първо в хронология ми подариха едни хубави кожени ръкавици. Маркови. Дори ми ги подариха много ей така неочаквано. Докато се разхождах с още двама мои събратя из мола и един близък човек с чанти ми каза, че ми купил подарък, но ще ми го даде на 28. Тъкмо бяхме около колата и ми се обади да чакам да ми донесе подаръка в момента. Заглади ми се косъма. Такова внимание пред други хора. Ударих гъза в тавана. Колко съм важен, уважаван и то на практика. Дарове. Благодарене. Благидарове. Фактически материализирана проява на отношение. Сега се сетих, че и онзи ден получих един подарък, но за него после. Подадоха ми чантичка с нещо. Очаквах някаква блузка. Не знам защо. Такъв сценарий имах. Сигурно, защото ми се е искало блузка. Ръкавици. Дръннннннннн. Първо разочарование. Трябва ми друго, пък и ръкавиците ги губя. И казвам - нали ме познаваш, че само три дена ще изтраят. хахаха. Смях от двете страни.
Само след два часа загубих едната ръкавица. Добре, че след мене вървеше човек, който ми я даде. Още два пъти я губя оттогава. Такаааа.
Приятелката ми подари едни бамбуци с розови и сини камъчета в една тежка чаша. И те май нещо не ми харесаха. Не че не ми харесаха, много ми харесаха, но последният бонзай изсъхна само след седмица. Иначе го държа още. Сложих бамбуците на перваза на прозореца отвътре и при третото ми завъртане покрай тях си ги изтървах на крака. Много ме заболя и чашката се счупи. Потроши се и всичко се омаза с розови и сини камъни. Сега съм ги прехвърлил в една проноционална чашка от сто гайди. Имам всякакви трофеи от промоции. Оня ден един приятел ми гледа библиотеката и си взе една будистка книга. Отвори я и вътре картичка на джим бим. Промоционална. Глей как съм я чел тази книга и си прави изводите дали да си губиш времето. Но това си е твоя работа. Бамбука ми се струва, че е на път да съхне.
Третият подарък - скъпият телефон от брат ми. Още не съм го проучил какво има или се правя, че не съм го проучил. При всяко едно звънене си мърморя и се оплаквам от него. Снощи един авер вика - още ли не си го проучил. Аз - не ми се занимава, нямам време. След малко се сетих и му викам - абе нещо ме е яд. Той - разбрах. И днеска разбрах, защо още ме мързи да го проуча. Просто не го харесах този подарък, защото няма една екстра, точно която ми трябва. И ми се струва, че брат ми просто ме е набутал с този телефон. И ме е яд. Неприемане. И нежеланието ми да го проуча - неприемане. Егоцентризъм. Не е по моят сценарий. Нито един подарък не е по моят сценарий.
Едните ме мързеше да ги държа и ги губя три пъти. Чашата с бамбука я счупих на втория ден, от мързел да го сложа на някое готино място. Суперскъпият телефон не ща дори да го разровя. И мърморя при всяко занимаване с него. Негодувам. Подаръци от хора, които ме обичат. Подаръци. Тези хора са искали да ме зарадват. Но аз не се радвам и ме мързи да проуча екстрите на телефона. А си спомням като дете, когато получех подарък, който ми харесва - спомням си строителя и влакчето - така бях обзет от ентусиазъм и действие, че просто нищо друго не виждах и нямах умора да редя и пререждам. Такова желание за действие, такава жизненост, такъв плам. Живот. И сега като видя някое дете каква живост има в него. Не съм виждал мързеливо дете. Родителите обвиняват децата си, че ги мързяло. Ама защо си мислят, че ги мързи? Може би ги карат да правят нещо, което самите деца не искат да правят. И тогава това дете започва да го мързи да учи, да го мързи да ходи на уроци по пиано, да го мързи да чисти, защото се чувства принудено. И полека лека тази принуда се намества в живота и отнема всяка радост, всеки виталитет. Който се пробужда на моменти. Как не съм можел да спя от радост и нетърпение, когато ще ходим на морето. Сутрин съм ставал в пет и половина пълен с радост. Без никой да ме буди. Пълен се енергия ставах и скачах и бях бодър и жив. А после - с мъка ставах в седем и половина, с кофти измъкване, щом ще се ходи на училище. Отново мъки и страх. И мързел - обвинения в мързел. Ами не ми е кеф, как няма да ме мързи, каквото и да означава това мързене. А след време, все по-малко неща в живота правех с радост и все по-малко неща в живота ми носеха радост. И от ден на ден детската живост изчезваше. Събуждах пламъците след няколкото чашки, този ефект, който зареждаше някаква живост и изтикваше мързела, или да речем - нежеланието за живот, или да речем фактическата смърт. Но след моментният пламък - следваше позната жажда и неспирното пиене. И с времето дори този ефект изчезна. Все по-сивият пламък на поредното влюбване, изневяра, неправилна страст. Нещо да запали нова искра, да пробие скуката и да раздвижи за малко блатото. Но после пак едното и същото. И това в един момент става съвсем естествен начин на живот. И съвсем естествено се оказвам мързелив. Мда. Сещам се пак за децата. Имаше едно филмче за едно дете, което майка му го кара да свири на цигулка, а то иска да рисува. Накрая номера с канапа, но го хванаха. Мързеливец. Мда. Каквото и да означава това мързелът.
Но почвам да си мисля, че при мен проявата на това нещо, да не правя нищо, или напук да не правя е навик и последица от нещо друго. От именно това нежелание, неприемане, бунт. Бунт против живота. Защото живота е движение и действие. Естествено действие. Обаче действие на правене на нещата, които са желани. Ако правя работи, които обичам - просто никога не може да ме домързи. Може да се отпусна и да се отпочина, но после отново с радост се захващам. Просто, където има живот, пълноценност и неща, които правя с радост - не може да ме мързи. Просто го няма такъв филм при мене. А когато правя неща, които не са ми приятни, които правя насила - се бунтувам. Неприемане. Егоцентризъм. Има и нещо друго, но стъпка по стъпка. Днеска да поразровя това. Да направя тези няколко крачки, а какво ще стане - ще видим. Преди, когато пиех, си мислех че прозрението ще ме удари по главата ей така като светкавица и ще ми стане ясно всичко на света. Като се захванах с Програмата имах същите очаквания за пробуждането - всичко да ми стане ясно изведнъж. И после да си действам на спокойствие. Първо да ударя джакпота и тогава да живея. Да ми е всичко ясно и постигнато и тогава да се заема вече с другиет неща. Да ми се открие Бог и вече да имам аз сигурност и стимул да действам. Сещам се за тази притча от една стара книга. Как един богат човек като видял реколтата си и направил план за разширяване на житници и изграждане на нови, където да събере плодовете. И как като събере всичкото ще каже на душата си - душо, имаш много блага, приготвени за много години: почивай, яж, пий, весели се. Пък Бог му казал, че довечера ще го прибира - за кой ги събира всички тези работи. Мда. Да се събере всичкото, да има пари и така нататък и яснота за нещата и тогава на спокойствие да си почна аз действията по Програмата. Колко пъти съм чувал мои събратя, от години извън обществото, да казват - то аз ако имам много пари, няма да пия. Ще си оправя живота и тогава всичко ще е наред и няма нужда да пия. А сега като няма пари - какво друго да правя.
Та и аз подобно чаках всичко първо да ми се изясни, че тогава да се заема. И се бунтувах, че нямам същото аз пробуждане внезапно като на Бил, та да почна после да си работя на спокойствие Програмката и да вървят работите и всичко да ми се е вече изяснило. Мда. А сега всъщност, действам от ден на ден яко и от ден на ден ми се проясняват малко по малко някои работи. Поне да видя, че ако седна в дъното на лодката и да чакам да ми се изяснява и да ме носи Бог - вървя много назад, поради изградените вече навици на бездействие и леност, които са се просмукали в такава степен в живота ми, че ги смятам за нещо обикновено, нормално и безопасно. Та такива ми ти работи. Щях да пиша и за ремонта на колата и защо от няколко месеца не съм си сменил десния габарит отзаде. Може и година да стане. Но да се надявам, че ще ми блесне, ако има нещо за блесване, по някое време.
За след малко съм се уговорил с още трима ълкажи да гледаме Бербати как ще радва окото на феновете. Благодаря на Бог за всичките възможности, които ми даде и продължава да ми дава. Моля се да не губя желанието за действие по Програмата на АА. Благодаря на спонсора, че прояви достатъчно търпение и продължава да е с мен по Пътя на Щастливата Съдба. Благодаря, приятели на всички вас, че пишете тук и ми помагате да остана трезвен ден по ден.
|
подаръци, егоцентризъм, неприемане, неблагодарност
