Re: АА актьора.. / Взаимопомощ / Алкохолно зависими

Пети януари
Мисъл за деня
Обърнах ли се към Висша сила за помощ? Вярвам ли, че всеки един мъж или жена, които виждам в АА, са демонстрация на силата на Бог да промени човешко същество от пияница в трезв и полезен гражданин? Вярвам ли, че тази Висша сила може да ме пази от пиене? Живея ли един ден във времето? Моля ли Бог да ми даде силата да остана трезв за следващите 24 часа?
Посещавам ли редовно сбирки на АА?

Медитация за деня
Вярвам, че Божието присъствие носи мир и този мир, като бавно течаща река, ще отнесе всяко раздразнение. В тези тихи моменти, Бог ще ме научи как да успокоя нервите си. Няма да се боя. Ще се науча как да се отпускам. Когато съм отпуснат, Боията сила се влива в мен. Ще бъда в покой.

Молитва за деня
Моля се за този мир, който надминава всичко разбираемо. Моля се за този мир, който светът нито може да даде, нито да отнеме.

Например, както често пиша във форума и някой ме базикат за повторенията на недостатъците ми - имам проблем, когато звъня на ........... и тя не ми вдига телефона. Тогава избеснявам. Макар да не го показвам всеки път. Макар да говоря тихо и като ме погледнеш отвънка съм самата кротост. Мек като лисича кожа. Но вътре, под повърхността бълбукат старите канали. Химията се движи и механизмът почва да трака. Може би после няма да мога да направя връзката между моето своеволие и случващите ми се неприятности.. Ей това е неприемане на Божията воля. Уж нещо елементарно. Просто на милиметри нещо се отклонява от моят сценарий. И тогава какво става? Ей това за мен е егоцентризма - да си правя сценарий и да искам да става винаги на моята. На моята. И когато нещо не стане на моята - реагирам. Реагирам гонен от страх - че нещо се изплъзва, нещо губя, ще бъда наранен, ще ме боли. Реагирам гонен от самосъжаление - горкия аз, на мене ли, никой не ме обича, все на мене ли ще се случва така, аз не правя така с другите хора, мрънмрън. Реагирам гонен от самозаблуди - че мога да бъда доволен и щастлив, едва ако закова всичко и всички около мен. Едва ако заживея в гробница. Всички мумии около мен не мърдат и мърдат само ако аз им разреша и докъдето им разреша. Все едно съм замразил всички. Малко като го развия това и се вижда до каква лудост достига стегнатия от страх и слепота мозък. Поне се моля да виждам за каква ненормална тиква става въпрос и да видя колко е нужно да отдам цялото си време на Програмата. Не да говоря за Програмата, а да действам по програмата. Дребни действия. Реагирам и гонен от себелюбие. Ей това е - аз съм голяма работа, не мога да си позволя да бъда наранен, не мога да си позволя да не става на моята, аз съм най-важен. Само за себе си мисля. Не виждам, че ако обичам - не мога да причинявам такива неща на хората. Не мога дори да си позволя да мисля такива неща за хората. Ами то аз реално искам да вържа някой да прави точно каквото искам. И нямам ресурсите, но ако имах може да се стигне дотам да връзвам хората с вериги. Същата работа и заради това не се вижда колко е гадно това. Наглед съм нормален. И така си отнемам всякакъв шанс да ми се случи нещо хубаво.

Гонени от стотици форми на страхове, самозаблуди, себелюбие и самосъжаление - ние настъпвахме хората и те ни отвръщаха. Много ясно. Значи проблемът е в болните ми реакции. Ако мога да не реагирам така. Гонен. В това е проблемът на душевната болест. На умствената - да не реагирам, да не посягам към първата чаша, защото като посегна и се включва реакцията на тялото. Тя пък вече не може да се контролира от ума. Тази непреодолима жажда. Но не може да се контролира и от ума - това посягане към нещото, което носи ефекта на облекчение и релакс. Обсебеният мозък от ефекта. Който за момент ме освобождава от това да бъда гонен от страхове, от душевната болест. Ако мога да променя реакциите си. Но не мога. Егоизъм-егоцентризъм. Липсва ми сила да се преборя с това. Но мога да покажа готовност. Да потърся Божията воля. Само днес и само сега да не реагирам така в отношенията. Така ще съм направил Шестата стъпка - да бъда напълно готов Бог да отстрани от мен тези недостатъци, които ме завихрят в хаоса, от който няма излизане. Да се опитам да не реагирам като преди. Да седна да си опиша реакцията или начинът по който искам да реагирам. Да търся своята грешка и да търся проявата на душевната болест. Да видя в какъв затвор продължавам да се пъхам и да се увъртам от ден на ден все по дълбоко.

Инат до дупка. Много дебела глава, която може да е от полза. Като котаракът на родителите ми, който тези дни някой се е пробвал да го трепе с въздушна пушка. На някой мушмурок е получил коледен подарък. За този светъл ден и през ваканцията е тръгнал да си изпробва подаръка по животинките. Но реших да се прави на филмов герой и да цели котарака в десятката. Обелила му е козината сачмата, но не му е пробила тиквата. Ината ми може да ме спаси и мене, ако го обърна в правилната посока. Да сложа капаците и да не гледам встрани. Фанатично по програмата, защото става въпрос все пак за смъртоносна болест, която не се шегува. Като питон се увива около живота ми и задушава. Кара ме да се самодуша в сицилианска примка. Винаги в детските приказки имаше един такъв елемент – юнакът трябва да мине по пътека и му се казва да не се обръща назад, нито встрани да се отклонява, а да тропа напреде, въпреки страхът и изкушенията. Стриктно да върви, неотклонно и напълно да следва указанията. Все пак става въпрос за моят живот и не е ясно колко време ми остава, нито защо съм тук, нито дали ще се родя повторно. Втори опит. Толкова са сладки будистките тактики, че ще има прераждане. Егото много обича продължителността и неизменността. То не може да приеме, че ще умре. Ей така всичко ще е вечно. То може и да е вечно, но дали по този начин? Дали тук не е измамата. Дали вкопчването в старият корен не е нещото, което краде вечността? Малко теории като за понеделник преди работа. Но може да се опита и на практика. Готиното на Програмата като начин на живот е че може да се пробва за няколко месеца. И да се направи разликата на практика. Екшън из дъ нейм ъф дъ гейм.