|
Много, много теми за размисъл ми даде тази нощ.
На два пъти тичах по стълбите от деветия етаж при двата труса.
Въпреки паниката, уплаха, суматохата и автоматичните реакции, някъде към 4-ия етаж вече усетих, че се наблюдавам отстрани. Като че ли не аз участвам в събитията. С мен тичаха и близките ми. Наблюдавах всяка тяхна и своя реакциия.После имах много време да анализирам.
Видях как главата на семейството изпада в пълна обърканост, защото ясно осъзнава, че не той контролира ситуацията, че каквото и да направи, последната дума я казва Този горе. Видях как неалкохоликът, чийто живот минава под мотото "Аз мога да контролирам нещата. В повечето случаи те зависят от мен.", страда искрено, че наистина не може да влияе на бедствието, но може да предотврати щети както той намери за добре и разумно, и предприема за целта някакви действия. Здравият разум (макар и невинаги правилно и логично) разсъждаваше високоскоростно на пълни обороти като едновременно издаваше заповеди за действие и анализираше следващата стъпка. Мислейки за Всички наоколо.
Видях как сравнително отскоро непиеща алкохоличка се опита да завърти стар филм изпадайки в изкарваща я от физическо равновесие паника. Беше за кратко, но го имаше. Имаше го пълният шаш. Блокировката. "Лошо ми е, ще повърна." Аз-ът, отново той. На Мен ми е лошо, Аз ще повръщам, Помощ за Мен. Първо за мен, за секунда, но първо Аз, в следващата секунда - детето.
Детето пътьом хвана клетката със зайката, успях да му кажа "Остави!" и успях да усетя за секунда неговия бунт. Аз дърпах клетката надолу, то - нагоре.
То, милото, също мислеше за някого другиго освен себе си.
Здравият разум и Здравото разумче надделяха над Болния алкохолишки, успях да изтръгна клетката от ръцете на детето (тя е обемиста и щеше да му е трудно да търчи с нея девет етажа) и заслизах с чувство за вина, че съм подписала първата смъртна присъда на домашния любимец.
Втората смъртна присъда на домашния любимец подписах след втория трус. Когато казах, че не възнамерявам при нов трус (да не дава Господ!) отново да търча с клетката и да спасявам някого другиго освен мен и детето.
И знаете ли какво направи Здравият разум? Той тръгна за командировка със зайката.
А Бог говореше през устата на Здравото разумче, което недоумяваше защо е цялата тази суматоха, непрекъснато успокояваше Здравия разум и Болния алкохолишки, пускаше шегички и обяви не особено детските си прозрения, че "ако така ни е било писано каквото и да направим, то ще се случи"...
Благодаря на Бог за изпитианието и урока.
Благодарна съм, че въпреки всичко бях свободна да мисля за форсмажора без да изпадам в паника, че бутилката ми остава в апартамента и че предстоят часове наред без пиячка.
Знам едно, че ако все още пиех, и детето, и зайката щяха да почакат докато аз изваждам запасите си без които не можех и ги натъпчех в някаква раница. И чак тогава щях да се втурна да организирам евакуация.
За това, че има начин да съм свободна, се научих в АА. Благодарна съм.
|
Алкохолишкото его при форсмажор
