|
Трети ноември
Мисъл за деня
Милосърдие (може и състрадание) – още една дума за любовта. Този правилен вид любов, която не е егоистична страст, а алтруистично, избликващо желание да помогна на другите хора. Да направя най-доброто за друг човек, да поставя това, което е добро за него или за нея пред моите собствени желания. Да сложа Бог на първо място, другият човек на второ и себе си последен. Милосърдие е нежно, мило, разбиращо, дълготърпеливо и пълно с желание за служене. АА ми даде това. Каквото правя за себе си е загубено; каквото правя за другите може би се отбелязва някъде във вечността.
Милосърден ли съм?
Медитация за деня
„Искайте и ще ви се даде“. Бог има неограничена мощ. Няма граници за това, което Неговата сила може да направи в човешките сърца. Но ние трябва да пожелаем Божията сила и трябва да помолим Бог за нея. Ние блокираме Божията сила чрез собствената си незаинтересуваност към нея. Можем да продължаваме по нашият собствен егоистичен начин без да търсим Божията помощ и няма да имаме сила. Но когато вярваме в Бог, можем да имаме силата, от която се нуждаем. Когато искрено молим Бог за нея, ние ще я имаме в изобилие.
Молитва за деня
Моля се да мога да пожелая Божията мощ. Моля се да не спирам да се моля за силата, от която се нуждая.
Още снощи заподозрях, че съм много немилостив. Безмилостен. Точната дума не се сещам. Може и да е жесток. Тази сутрин, както винаги, отговор чрез Размисъла и медитацията. Незряло и по детски обидчив. Раним. Скритата обида е враг номер едно. Тя е разрушила повече алкохолици от всичко друго. Мога дори да се обидя на себе си. Неподозиран вид обида и желание да се нараня. Как ми е набутан този мехънизъм, точно не знам. Пред очите ми изскача момичето, което си бие шамари. Така добре обучена да си самоизпълнява наказанията. Мой то аз не се наказваше, или не ме наказваше, точно по този начин. То обича думите. Може би защото не са ме били с възпитателна цел. Вероятно е така. Предполагам, че това момиче са го шамарили и то е възприело този вид наказание да си прилага. Мене са ме упреквали и са проявявали недоволство, разочарование. Това съм възприел като начин за наказване и съответно съм си го прилагал. И продължавам да го прилагам. Това си е запечатване. Нормално ли е? И не трябва ли да прегърна нещото, което ще ме освободи от това невидимо, коварно, объркващо, всемогъщо робство? Ако за момент допусна, че в собствения ми мозък, начин на мислене е загнезден един мъчител, поробител, инквизитор? Не бих ли пожелал да направя всичко, за да се освободя? Не е ли очевидна липса на здравомислие да се самотормозя, самонаказвам, самоизмъчвам? Не е ли логично, че съм се облягал на ефекта от алкохола, за да получа глътка свобода? Не ме ли доведе това до пълна самозабрава и самоизключване, защото където и да отида, не мога да избягам от себе си? Не е ли логично спасение, чрез отдаване на волята си (разума) и живота си (действията) на една милостива и разумна воля, на един свободен начин на живот? Парадоксално за моят мозък. Забравянето. Това мислех за тактика, която да ме спаси от ужаса в главата. Вчера срещнах един алкохолик. Той има навика всеки път да ме спира и да ми се обяснява защо не бил идвал на сбирки. Какво не му харесвало. Че много сме говорили за алкохола, а той искал да забрави за алкохола. И ми се кълне, че не му се пиело в момента, което го мисли за голяма работа. Когато се опитвам да кажа нещо, ме прекъсва и явно не ме слуша. Може ли той да види, че няма семейство, няма дом и живее в държавна институция? Може ли да направи връзка, че може би тактиката му на забравяне не е това, което му помага? Може ли да види, че в този момент не само алкохолът е неговият враг, а по-скоро начинът на мислене, който поражда всички последици? Не знам, но не проявих дълготърпеливост, а му казах най-безцеремонно – като искаш да живееш в лудницата, твой проблем? Той – ама аз не искам да живея в лудницата, съвсем не искам. Просто отминах, като си казах наум – ами като не искаш, какво точно предприемаш? След като досегашният ти начин на мислене и поведение доведе до тези резултати, не е ли логично поне за една секунда да се усъмниш в здравомислието си. И то не като един вид наказание, самосъжаление и отчаянеи. А като опит, като търсене, като действие. Можеше още да не се съмняваме, че земята е плоска. То като я погледна и хич не ми се струва кръгла. Добре, че има глобуси, иначе никой не би могъл да ме убеди, че това, върху което стъпвам, е кълбо.
Малко се отнесох. Ходих вчера за риба. Сам. Купих си една кутия червеи и отидох. Нещо в мен се тревожеше. Не съм го правил това да ходя сам за риба. Все викам някой с мене и ако този някой не иска, мрънкам и го насилвам. Страх да отида сам. Страх да направя нещо, което не съм го правил. Какво в моето аз се чувства застрашено – сигурност. Инстинкта за сигурност. Ненормална работа. Карам с колата и ми се въртят някакви филми. Как там ще дойдат някакви проверяващи. Нямам риболовен билет. Ще се разправяме. Ще ми пишат акт. После се появява друг сценарий. Идват някакви престъпници. Неясно защо искат да ме наранят. Нямам оръжие, не мога да се защитя. Мда. Съвсем нормална средностатистическа глава. Свръхсуперзасилен инстинкт за сигурност, който до такава степен се презастрахова, че ако зависи от него, няма да ме пусне да си покажа носа от нас навън. То в такова положение се намирах след като спрях да пия и си въобразих, че това ми решава проблемите. Дали го наричат страхова невроза или афективно разстройство или обикновена паника. Не ме интересува. Обаче като ме склещи и не можех да мръдна никъде. Сега виждам, че съм мърдал единствено под ефекта на веществото. Затова като се източи този ефект от мозъка и лъсва недъгавост някаква. Добре, че тази недъгавост ме тормози една година. Една суха година, та да се усъмня в начина си на мислене и добре да се омотам в неуправляемостта на живота си – душевната и умствена болест. Не проблем с пиенето, а с мисленето.
Бая се разписах, но ми се пише. Улових около килограм червеноперки и един костур. Изчистих ги и реших веднага да ги изпържа. Докато пържих се сетих как като деца един приятел разправяше мъжкарска история. За един мъжкар, който имал среща с приятелката си. Когато тя се появила той я подушил и казал – На какво миришеш ма! Тя – пържих риба. Той – боклук с боклука ти! Бам, бам, два шамара. Изчезвай оттука ма!
Та приятелчето разправяше с кеф тази мъжкарска история и ние с кеф я слушахме и си правехме съответните запечатки. Как се държи един мъж и колко силно е това. Мда. Вероятно стотици и хиляди такива ненормални запечатки в мозъка ми. Като самонаказването и жестокостта. Контрола и силата. И като се замисля, че просто основата на мисленето ми е гнила, погрешна и сбъркана. Какви трупания на морални и философски разрешения, върху тази смотана основа, могат да променят нещо. Суперсмешно. Не става. Просто основата не става. Трябва тотално чистене и препрограмиране. Оставяне на волята и живота в ръцете на Бог, защото в противен случай волята и живота ми е оставена в ръцете на ненормалното ми мислене. И как съм си воъбразявал, че съм със свободно и необременено мислене. Че мисля самостоятелно. Не се ползвам от цитати и всичко подлагам на съмнение. Но подлагам ли на съмнение собственото си мислене. И че то е обусловено. Че съм дресиран как да мисля и че всъщност дори, когато си мисля, че говоря някакви уникални изречения, то всъщност те няма откъде да са толкова уникални. Та нито аз съм измислил буквите, нито думите, нито начина си на мислене, нито съм изобретил учебниците по литература, нито съм написал книгите, които съм чел, инто съм направил филмите, които съм гледал, нито съм се самовъзпитал, нито съм се самодресирал. Но в един момент настоявах – аз мисля самостоятелно. И лудата ми глава се е кефила, гледала ми е сеира и ме е подстрекавала. Така, така! Давай! Никой на тебе не може да ти казва. Ти си различен, уникален, необикновен. Твоето мислене е бисера на човешката еволюция. Ти си невиждан талант! Ти си гений!!! Или пък – ти си необикновено смирен и скромен! Ти си здраво стъпил. Мда.
Бях тръгнал да пиша за това колко съм безмилостен. Така е. Безмилостен към себе си. Безмилостен към другите. Гонен от стотици форми на страхове, самосъжаление, самозаблуди и себелюбие. Раним. Ранимост. Мойто аз се чувства наранено, застрашено и започва да действа механизма по компенсация, възстановяване, реакция. Не мога да понасям болката. Основна цел – бягство от болката. Така действах и съм действал. Начин на мислене. Наглед нормален. Един най-елементарен пример. Тази седмица имах очакванията, че ще се видя с моята приятелка, но тя имаше други идеи. Супермного се раздразних. Всички външни лустра на приемане, толерантност и други такива хубави думички се разпукаха. В този момент се раних. Обидих се. Бях обиден. Засегнато ми беше достойнството – значи не съм на първо място. Сигурността – загуба. Връзките – застрашени. Мойто аз алармира – ти си застрашен. Трябва да проведеш операция по запазване, съхраняване, наказване. Чиста военна операция и реакция. От дете съм така, то и сега съм си дете в тази област. Да отровя. Не бия шамари, защото това не е моят начин за наказване. Отравям. Показвам, че съм наранен, обиден, разочарован. Самосъжаление. Горкият аз.
Минават два дни. Уж съм размислил, приел, осъзнал. Мда. Но дали е така? Изчаквам удобният момент, за да заявя, че другата седмица аз съм зает. Този ангажимент съм го планирал отпреди, но удоволствието, с което го съобщавам е съмнително нездраво. Все едно вадя последното асо от ръкава. Върнах ли ти го?!!! Ето ти сега да разбереш как се чувствам. Наранен. Раним. Получаваш възмездие. Желание да накажа, да си го върна. Гонен от стотици форми на страхове, самозаблуди, себелюбие и самосъжаление. Горкия аз – самосъжаление. Никой не ме обича. На никой не мога да вярвам. Никой не ме цени. Дори заподозрях един мой приятел от студентските години, че иска нещо да ме измами. А той дори тогава ме беше взел да живея при него. Изобщо това си е чисто вътрешна нагласа, която няма нищо общо с обективните дадености. Параноя. Душевна болест.. Ама точно с мене ли ще постъпваш така – себелюбие. Знаеш ли ме кой съм? Никой няма право да ме наранява. Внимавай къде стъпваш. Страхове – да не загубя, да не ми се присмеят, да не ме отхвърлят, да не остана сам. И накрая оставам сам, да не би да остана сам. Оставам сам, защото не мога да издържам на страха, да не остана сам. И кой всъщност причинява самотата? Не е ли именно страха? Понякога той причинява повече беди и от кражбата. Води след себе си такива последици, които никога не съм предполагал, че именно той поражда. Парадоксално за уж нормалното ми мислене. Бая парадокси. Ходи проумявай, че Програмата е път към свободата, че зависимостта от АА и Бог е път към независимост. Че ако не оставя волята и живота си в ръцете на Бог, то оставам в ръцете на ненормалният сценарист, режисьор, съдия и инквизитор. Самозаблуди. Че мисля нормално, че мисля самостоятелно. Да си запазя независимостта? Просто да запазя ненормалника в главата ми, който да си действа на спокойствие. Защо едно време ни убеждаваха, че системата, в която живеем е най-справедливата? Същото ме убеждава и моята наглед нормална тиква. Да не би да дойде някой да ми отнеме суверенитета. Ами гладувай тогава в Пхенян, като искаш да си запазиш суверенитета. Оставяй се на ненормалния продуцент да ти управлява живота и после се чуди защо така се получи. Аз не го искам така, искам го другояче.
Парадоксално за егоистичният ми начин на мислене – когато давам от себе си, само тогава мога да получа. Не когато грабя, затварям, наказвам, тормозя, сграбчвам. Когато наранявам другите – наранявам себе си. Иначе много мазно цитирам онова За кого бие камбаната.
Търсих едно стихотворение от Блейк, но намерих цитат от Айнщайн. Нали много съм чел, а не съм ограничен фанатик:
„Човешкото същество е част от едно цяло, което наричаме „вселена“ - част, ограничена във времето и пространството. То изживява себе си, мислите и чувствата си като нещо отделно от останалото – подобно на някаква оптическа илюзия на съзнанието. Тази илюзия е като затвор за нас – ограничава ни в рамките на нашите лични желания, в рамките на привързаността ни към неколцина наши близки. Задачата ни би трябвало да бъде да се освободим от този затвор, като разширим кръга на състраданието си, така че да обхваща всички живи същества и цялата природа с нейната красота.“ Алберт Айнщайн.
Абе всички велики мислители са стигнали до същите изводи, че сами се ограничаваме, прецакваме. Че егоизмът е корена на всички беди. Че трябва да намерим начин да се освободим от тях, иначе ще ни убие или ще ни гърчи в жалко съществуване:
„Егоизъм – егоцентризъм! Ние смятаме, че това е коренът на нашите беди. Гонени от стотици форми на страхове, самозаблуда, себелюбие и самосъжаление, ние настъпваме хората и те се бунтуват. Понякога ни нараняват, привидно без причина, но ние неизменно откриваме, че някога в миналото сме вземали решения, мислейки само за себе си, които по-късно ни поставят в положение да бъдем наранени.
Така че, според нас ние самите причиняваме всичките си беди. Те извират от самите нас, а алкохоликът е един краен пример за бунт на самоволието, макар че самият той обикновено не е съгласен с това. Преди всичко ние, алкохолиците, трябва да се освободим от този егоизъм. Трябва да се освободим или в противен слушай той ще ни убие.“Глава пета от Анонимни алкохолици
Всички са стигнали до едно и също нещо. Че трябва да се освободим от затвора на егото.
Да ама как?
„Бог прави това възможно. И често изглежда, че без Неговата помощ не можем напълно да се отървем от егоцентризма си. Много от нас имаха в излишък морални и философски убеждения, но не можехме да живеем само с тях, дори когато ни се искаше. Нито пък можехме да намалим егоцентризма си само с желание или със собствените си сили. Трябваше ни Божията помощ.“
Благодаря на Бог за Програмата на Анонинми алкохолици, която ми даде Начин и Път! Моля се за още 24 трезви часа за всички нас.
|
3-ти ноември
