Дойде един момент в моя живот, не мога да си спомня кога точно а и няма значение / определено доста преди запоите и жестоките последствия от тях/ когато едно тъничко, едва доловимо тихичко гласче ми нашепваше, че има нещо нередно с моето пиене. Определено не беше провокирано от вън или предизвикано от чувство на вина. Това гласче беше толкова слабичко и немощно , че много лесно го заглушавах. Колкото и лесно да го заглушавах, то винаги си беше там и даже и да изпадаше в пълна немощ и да не го чувах, знаех , че си е там.
Това гласче много добре е знаело , че съм алкохолик преди още да преживея ужаса на болестта, със всичките и последици.
Сега знам , че то е което ме накара да потърся помощ , да не се отказвам докато се лутах години на ред , докато падах и ставах и пак тръгвах.. Коварството на болестта е такава, че точно това гласче поразява.