Пътувах тази сутрин с маршрутно такси. Тридесет километра. Имаше три свободни места, а на спирката се качихме четирима пътници. Жена на средна възраст остана права и замрънка. Нямах ищах да й отстъпя мястото си. Да не беше мрънкала. Плеъра ми не щеше да подкара и извадих от раницата книга. Около мене две майки обсъждат математиката на децата. Със сензорите си улавям дали виждат, че чета на английски и същевременно излъчвам състояние на духа, в което съм изключително скромен. С тази най-естествена естественост впечатлението, което си проектирам че произвеждам, е по-силно. Чета че „блажени са кротките, защото те ще наследят земята“. Опивам се от скрития смисъл как кротките съвсем не са Юрая Хийп от „Дейвид Копърфийлд“. Интелектуалната игра на проумяването гали мозъчните ми гънки и ме замаява като дрога. Мога да си се рея в розовите облаци на разума и спокойно да си мисля, че раста духовно. Какво ли пък значи „книжник“? Дали Иисус е имал образование? Или пък е останал с едно голо СПТУ по дървообработка? Затуй като интелектуалец предпочитам концепцията за Висшата сила. Щото и аз имам висше.
След около десетина километра, в едно село, се качват около седем циганки. Права до мене застава най-възрастната. Поглеждам я. С излючение на цвета – копие на баба ми. Розова манта до към средата на пищялите. Баба ми носеше тъмносиня с бели кантове по джобовете. Черните кръгли копчета са си същите. Мръсносини гуменки. Викахме им платненки. Шарена престилка на много разнозветни квадратчета. Ръцете скръстени пред корема. Черна забрадка. Невъзмутимо издължено лице. Безстрастен поглед – тип световния шампион по покер тежка категория. Директно от Лас Вегас. Само го няма пердето на лявото око. И на цвят не го докарва.
Да й отстъпя ли мястото си? Циганка е. Имам правото да си седя. Всички седят и може дори да направя неприятно впечатление ако й отстъпя мястото си. На какъв се прави този?
Сещам се за случка отпреди много години. Претъпкан "Чавдар". Лятно време. На предпоследната седалка съм. До мене е приятелката ми. Пот, прах и изгорели газове. Назад се промъква еднокрак. Гледа да не гледа лицата на хората. Дори не иска да се вижда, че е еднокрак. Срам го е, че е еднокрак. Или си мисли, че ще принуди някой да му отстъпи. Никой не става. Може и да не го виждат. Аз се потя и недоволствам, че съм седнал на външната от двете седалки. Ако бях седнал отвътре, щях да имам оправдание да не стана. Няма как. Приятелката ми е отвътре. Тя е виновна, че седна на сигурно и ме остави да се пържа пред тази дилема. Не може да разчиташ на една жена да мисли правилно. Да предвиди и да си седне отвънка, че приятелят й, който е с ранима душа и будна съвест, да не страда от световните несправедливости. Ставам и отстъпвам мястото, но ми е много криво. Обвинявам коравосърдечието на хората и се ядосвам, че трябва да седя прав в тази жега. Лесно им е на тъпите и нечувствителните. Аз с моите знания и богата душевност. Не съм пригоден за тази простащина.
Пак съм в маршрутката. Прибирам си книжката. Трябва да го направя незабележимо. И не защото да се направя на някакъв, ами за да приложа на практика така хубавите работи, които съм чел. Да удовлетворя изискванията на душата си. На моят Бог. Да отдам спомен на баба. Да се пробвам да направя нещо, което ми е трудно. Да направя нещо срещу стената от предубеждения и представи в мене си. Как ме гледат хората. Какво ще си помислят. Че давам милостиня пред всички, за да се пъча. Дали не мога да си седя тука, защото ако стана, може пък да е по-неправилно.
Давам безмълвен знак с ръка на старата и казвам тихо – седни тука. Операцията е бърза. Бабата реагира извънредно интелигентно. Не вдигна никакъв шум. Правилно съм я преценил. Седна си кротко и повече не ми обърна никакво внимание. Истинска дзен-бабичка. По същия начин моята можеше да ме нарече с гальовно-стряскащото п..ьо. Ако се опитам да я базикам или да се правя на важен. И да продължи да си чопли слънчогледа естествено и хладнокръвно.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите