"Превърнах се в наблюдател на собствения си живот, исках да погледна нещата отстрани, да открия онова малко камъче което все преобръща колата."

Здравей Меланхолия,
Това, което споделяш ми е много познато. Аз все не спирам да се наблюдавам. Непрестанно се моля да не крачна встрани. И страшно много искам да съм онова момче, което все тичаше. Като машина, робот. Нямах празен ход. Сега от близо една година се опитвам да потегна разхлабените болтове на гноясалата поради известна причина машина на моя живот. Мисля, че вече съм близо до успеха, но не във всичко и във всяко едно отношение. Ще останат циреи, които вечно ще кървят. Например - развалените отношения между стари приятели, най-близки няма да се заздравят. Това го разбрах. Трябва обаче да приемам нещата такива каквито са. Смирено. А също и мисля, че знам защо поне засега успявам: защото наистина се вглеждах в себе си и дълго си задавах въпросът кой съм аз, познавам ли себе си добре и питайки се какво ли не ми се щеше да се видя отстрани. Знаех, че ако мога, успея да се видя отстрани възможно най-пълно, няма да хлътна. Всичко е доста трудно, но трябва да се боря, да не спирам да тичам, да съм все зает с нещо позитивно, градивно. Ето - това ме спасява. Запътила си се за някъде - дано да е за хубаво, от теб зависи най-вече. Каквото сам човек си направи, друг не може да му го направи, а и поправи. Аз например няма да спра да се боря за най-близкия си приятел, приятелка. Идват понякога мигове, борещите се за мен най-близки да се почувстват уморени, отегчени, разгневени и може би точно тогава те имат нужда от моята помощ. Ето тук аз трябва да съм на ход, да се опитам да помогна.

Приятна вечер!