"Боже аз не разбирам какво разбирате под купон."

Василения,
в началните години на буйната си младост аз разбирах купон като място, където гаджето и приятелите му се напиват веселяшки, и танцуват и свирят на китара и пеят и си разказват спомени от други напивания. Не ми беше особено приятно, защото тогава бях назад с материала. Сиреч не ми беше приятно да седя часове наред и да се наливам. Аз не се напивах, но смучех покрай тях здраво и заради любовта си (както аз я разбирах тогава, пък и кой да ми каже че съм алкохоличка), оставах до гаджето си, което ставаше все по-весело и по-весело.
После гаджето се смени, но купоните останаха. С много пиене, почти всяка вечер и нощ. В редките случаи, когато нямаше купон, вече аз си имах моя купон. У дома, пред видеото или в леглото. С бутилката. Неусетно думата купон беше се сляла напълно в съзнанието ми с пиене на корем. Купонът стана място, където мога да пия относително спокойно без ограничение, въобразявайки си, че и другите се наливат безпросветно и моето "веселие" ще остане незабелязано в общата еуфория. Само че аз подлагах здраво и часове преди купона.
Така че дойде време, в което бях пияна часове преди купона и за да отида на него, трябваше да спра, да повръщам, да се тъпча с аспирин и да изпия литри кафе, за да мога да се довлека до там. В такива случаи в същинската част на купона докато другите се черпеха, аз се опитвах да изтрезнея малко, за да мога поне към края да изпия едно-две, за да не бия на очи.
Накрая, след като вече беше ясно на всички, че купонът едва започва, а аз, пиещата от сутринта, след едно малко "на открито" пред хората, вече съм мато, спрях да ходя по купони. Сиреч купонът остана, но само моя си. Вече бяхме свързани во веки веков с моята бутилка, неразлъчни, като рак пустинник и актиния.
В редките случаи, когато се налагаше да посетя приятелско, роднинско или служебно събиране, за пред хората си топях хоботчето едва едва в някаква символична чаша, изчаквайки да настане моят час. Моят час настъпваше, когато трябваше да се раздига масата вече. С виртуозна мисъл и действие успявах все аз да съм разтребвачката - другите не се съпротивляваха особено, защото бяха поуморени. Допивах чаши и бутилки на воля, умирах си за края на купона. Бях щастлива, защото на сутринта никой нямаше да помни колко е останало от пиячката и да ми търси сметка.
Това продължи до преди година, когато обаче вече не ми пукаше особено дали аз ще разтребвам (Боже, колко чаши и чинии потроших през последното десетилетие, миейки ги след края на купона - Джамшише и Бохемия трябва да ми издадат доживотна премия за стимулиране на производтвото им...)
Защо ли? Защото вече в чантата с мен неизменно беше моята приятелка.
Само допреди година бяхме неразделни с нея. По 25 часа в денонощието, по 8 дни в седмицата.
През първите пет месеца от трезвостта ми се въздържах от купони от страх, лятото обаче се наложи всяка вечер да съм на маса. Не казвам, че беше лесно, но Висшата ми сила ми даде силата, да преодолея и товя изпитание без да се предам. Трябваше да издържа на изкушението без никаква милост. Разнясах бутилки и чаши непрекъснато. И знаех, че за да оцелея, трябва да не допусна и за секунда мисълта, че мога просто ей така, само за да опитам, да приближа към устните си стъкления властелин на живота ми.
Преди седмица бях на рожден ден на приятелка в кръчма. Само някои си позволиха по една ракийка или бира. В един момент се усетих да се смея от сърце на разказана история и да бърша сълзите си от смях, допивайки моя тоник. Разбрах, че за това съм мечтала през последните 15 години, да ми е хубаво и весело без да съм пила. Да съм щастлива, само защото животът е прекрасен.
Багодарна съм за новия си живот на Висшата сила и на приятелите от АА. За мен няма друга истина.