|
|
| Тема |
 Re: Простено да е! [re: OO7OO7] |
|
| Автор |
girasol* (усмихната) |
|
| Публикувано | 06.03.08 11:25 |
|
|
|
Ако имам увереността че Бог е простил всичките ми грехове, какво ми пречи на мен самата да прощавам? На себе си и околните? Защо ми е толкова трудно да кажа "Прости ми", или дори простичкото "Извинявай"? Защо ли ми беше толкова невъобразимо да простя на хората, които са ме наранили? Ако на мен ми е простено, защо аз да не прощавам? Гордостта и самовлюбеността ми пречеха да видя очевидния парадокс - от това, че не прощавах, губех единствено аз.
От това, че не исках прошка наистина, с цялото си сърце - отново губех аз.
Но понеже Любящия ми Бог е вложил в мен достатъчно любов към моята скромна особавзе че ми просветна. Че ако искам да съм добре, не само е достатъчно да знам, че ми е простено, а самата аз да поискам и да получа прошка. От хората и от мен самата. Да простя на тях и на себе си. И едва тогава, когато приемам, че аз съм само човек и греша, изхвърлям двойните стандарти и приемам, че хората са само хора и грешат. Като мен. И ако аз имам право да не съм перфектна, те също имат. И всичко е наред.
Открих един невероятен материал за чудото на прошката - от Грег Андерсън, който на смъртното си легло започнал да прощава, и оживял. Благодаря че не ми се наложи да стигна чак дотам.
Пускам линк към материала, за който се интересува.
И моля да ми простите. За троснатия ми тон, за нереалистичните очаквания, за гледането отвисоко, за заяждането, за осъждането, за гнева. Наистина не разбирах, че така мога да ви нараня. И се извинявам още веднъж.
Усмихни се, има изход!
Редактирано от girasol* на 06.03.08 11:41.
| |
| |
| 
|
|
