19 февруари


РЕЗЕРВНИ ПЪТИЩА

“Сривът никога не е случаен. Той е знак, че някъде в нашата програма има пробив”

Резервните пътища са тези, които си оставяме за всеки случай в бъдеще. За нас тези пътища за отстъпление са предположението, че ако едно или друго се случи, то ще се подкараме. Какво може да се случи, че да ни бъде твърде тежко да го понесем? Може би си мислим, че ако съпругата или любимата ни напусне, ще бъдем принудени да се подкараме? Мислим, че навярно ще се напием, ако загубим работата си. Може би предполагаме, че смъртта на любимия човек ще бъде за нас непоносима. Във всеки случай резервните пътища, които си оставяме, ни дават позволението да се изтрещим, щом нашите опасения се оправдаят – и те често се оправдават.
Можем да се настройваме за успех, вместо да се настройваме за срив. Заради това изучаваме своите очаквания и ги променяме там, където е възможно. Много от нас поддържат цял каталог на предполагаеми нещастия, тясно свързани със страховете ни. Можем да се учим да изживяваме болката, наблюдавайки как другите преминават през подобни състояния. Можем да приложим техният опит към своите собствени очаквания. Вместо да си казваме, че няма да издържим и ще се сринем ако нещо се случи, можем спокойно да се убедим, че ние също можем да останем трезви, каквото и да ни донесе днешният ден.

САМО ЗА ДНЕС: Ще проверя нямам ли някакви резервни пътища, които могат да застрашат моето възстановяване. Ще споделя това с другите алкохолици.

Резерни пътища. Трудно ми беше да пиша последните дни. Ами как да пиша, като само търсех начин да се оплача от нещо. А то какво било? Търся си причини да се бунтувам. Да си оправдая негодуванието. Дори заявявах гордо – чудя се как все още съм трезвен. Смешна работа. Почти нищо особено не се бе случило, обаче тиквата ми раздуваше и раздуваше. Малко ремонти на колата; сметките този месец; разбрицах си режима, че пътувах и взех да недоволствам. Ето ме отново пред Третата стъпка. Както всеки ден. Кой, аджеба ми ръководи живота? Какво точно трябва да се случи, което не бива да се случва и какво не се случва, а трябва да се случи? Продължавам да движа със сценария и просто с кеф очаквам отнякъде да се получи разминаване. Като бесен диринент-режисьор крякам: СТОП! СТОП! СТОП! Как може такова нещо! Безобразие!
` Дърпам си косите. Чупя палката. Имаше един такъв герой в книгата на Свобода Бъчварова “Фильо и Макензен”.
Появяват се старите желания да обвинявам, осъждам и изпълнявам наказания. Първият симпом – сключване на вежди и сумтене. Дори си мисля, че синузитът ми е пряко свързан с режисьорското ми негодувание. Ама това са едни други теории и много време и място ще отнеме да ги изложа.
Егоизъм-егоцентризъм! Това е коренът на моите беди. Продължавам да режисирам живота си, а непослушкото живот си кара по неговата. И естествено е въпрос на време, ако не загрея какво се случва, да почна да си блъскам тиквата в някоя стена. Няма да видя вратата до мене. Нищо не виждам, щом избеснея. Слагам капаците и се отдавам на вулканично негодувание. Сигурно прабългарската конница се е вселила в главата ми. С такъв тропот, трясък и мощ се втурва напреде, че няма човешка сила, която да я удържи.
С какво повече съм от другите хора, та да искам разни работи. Едва ли не признание за трезвостта. Или пък почивка от трезвостта. Време е да става по-леко. Време е за награда, за отпуска. Хе-хе.
Абе не съм възхитен от този си пост. Може би очаквах нещо вълнуващо. Шедьовър. Иначе настоявам, че искам да бъда двойкаджия. Да имам правото на грешки. Да не бъда съвършен.
Взех да се мотам как да завърша и не става номера така. Айде на всички още 24 трезви часа. И нека Силата да бъде с нас!

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите