|
Здравейте, братя и сестри!
Искам да споделя някои работи, които ми се случиха днеска и вчера. Минаха ми през главата. Споделих ги и от споделянето разбрах още повече. Тъй като съм алчен, ще продължа да споделям. Белким ми просветне още малко.
Тръгнах таз сутрин за сбирката в десет. Спрях се на един павилион да си купя носни къпрички, продължих и аха да завия надясно. Обаче там засякох да се движи гробаря. Нали лятото бях изтряскал катафалката. Тази история я сложих в наштагрупа. Катастрофа с катафалка. Пътници нямаше. Тогава обещах на тоз пич, че ще му потърся един специален стоп за стария модел машина. Щото му го бях потрошил. Дори той каза, че ще си го плати. Много трудно се намирали. Обадих се на брат ми и на още един авер. Те уж се наеха, но с половин уста. На мене много не ми беше на зор, защото му бях платил повредите. Обади ми се още веднъж и още веднъж му обещах, а вече знаех, че няма да си мръдна пръста.
Та днеска го засичам да върви срещу мене. Паралелно. На три метра отдясно. И аз изимитирах плъзгане. Все едно не съм тръгнал да му пресека пътя, а съм се хързулнал на леда. И подкарах напреде. Майстор съм в изкуството да се правя, че не виждам някой. Такъв майстор, че и този невидимият също се заразява от моят талант и дори не си и помисля да ме забележи. Досмеша ме, защото в момента на разминаването се сетих за онзи виц с потулването на пръднята. Един пич се изпърдял и решил да замаже положението и почнал да стърже по масата. Съседът му по място му казал – На звук го докара, ама на миризма не стана номера. И така аз с моето пързаляне. С него замаскирах смяната на посоката. Донякъде го докарах. Между другото съм я играл тази тактика с маскирането на пръднята. Като по-млад имах едни скърцащи маратонки. С тях ставаше най-успешна дегизировката. Откъм звук поне.
Вървя си нататък по пътя и си размислям върху ситуацията. Защо не ми се иска да се срещна с този пич? Какъв ми е проблемът? Нали тази Програма я прилагам ежедневно, за да мога да гледам хората в очите? От какво ме е страх? Ами обещах му да му намеря стопа, пък хич не ми пука. Съвестта ми не е чиста. Страх ме е да го заговоря. Не съм изпълни обещание. Продължавам да си мисля нататък и почвам да се настройвам срещу човека. Той ми взе сума ти пари. И ще ме кара сега да се чувствам виновен. То аз съм си виновен, че му дадох парите, а не накарах полицаите да ми пишат акта. Аз съм тъпият, а сега него да го обвинявам. Защо като съм толкова отворен не отидох да му кажа на човека, че не мога да му намеря стоп. Че не съм можал. И толкова. Какво се правя на партизанин. Защото досега цял живот се криех и отбягвах този и онзи и ми стана дълбоко вкоренен навик. Както и дълбоко вкоренен е навикът да обещавам, пък после да не мога да си призная, че не съм такъв печен. Нали на маса най-големи планове се градят. Що бизнеси, далавери, походи, идеи. И накрая – нищо. Срам и гузна съвест. И най-лесното – да прехвърля моята отговорност на друг. Да изкарам виновен някой друг. Дори тези, които са ми помагали цял живот. Дори и спонсорът – той е виновен, че аз не работя по Програмата. Както казваше баба ми – кой ми сра в гащите. Анализът по Четвъртата стъпка не е достатъчен. Ежедневно идва на помощ Десетата, защото упоритите недостатъци на характера само чакат удобен момент да стъпят на контрола.
Това всичкото реших да го споделя на сбирката. И като почнах да го споделям и още повече ми се изясни ситуацията. Просветна ми и защо снощи ме натисна страхът за оцеляване. Ходя си аз да пазарувам някои неща за ядене и ме стисна страх за гушата. Айдеее. Няма кинти, няма сигурност. Как ще се живее така. Дали ще има пари за храна, за сметки. Дали ще мога да се оправя с този живот. Опааа.
Пък имам пари и всичко ми е наред. Ама и страхът си го има. И милиони да имам, ако не съм в добра душевна форма, нищо няма да ми попречи да се пречукам. И с един милиард по сметка нищо няма да ме отърве от страхът, че утре няма да ми стигат стотинките за оцеляване.
А на вчерашната сбирка споделих как от няколко дена тероризирам един приятел, защото има да ми връща петдесет лева. Нарекох го това свидливост. Моят недостатък – свидливост, страх от засегнат инстинкт за оцеляване. Обаче след сбирката се разприказвах с един събрат и ми светна, че не е свидливост. Не е елементарният страх за оцеляване. Нито е наранено достойнство, че съм прекаран. Нещо друго е. Защото просто ми е кеф, че авера се издъни и сега не може да ми върне парите. И аз ходя и просто му набивам чувството за вина, че не ми ги връща. Че ме е превъртял. Иначе пича със сигурност ще ми ги върне парите или поне няма намерение да ме извърти. И не се страхувам от това. Просто ми е кеф, когато някой сбърка, да ходя и да му го натяквам. Да го тероризирам. Не мога да прощавам грешките. Това е положението. Не мога да прощавам на себе си, не мога да простя на никой друг. Откъде се е получило това, не ме интересува. Факт. А следствието от тези факти, от моето поведение е ясно - страх. Самият аз, самият ми аз, произведе този страх. Не се доверих на Бог. Постъпих егоистично и се единствената цел да нараня някой друг. Гонени от стотици форми на страхове, самосъжаления, самозаблуди...Продължавам да настъпвам хората. И така съм автор и самият аз произвеждам собствените си беди. Увеличавам страховете си. Самозатварям се в жестокият затвор на егоцентризма. Там където царуват ужасните четири конника.
Обаче ми светнаха тези работи в процеса на самото споделяне. Страхотна магия е споделянето. Никъде не може да се получи това чудо, което го има в Братството. Това осъзнаване. В момента на самото споделяне не знам какво точно ще кажа. Дори и да имам бегли планове и да тръгна да говоря за нещо, то изведнъж ми се изправя картината. Истинската картинка. И нямам никакъв контрол върху споделеното. То ми се нарежда отпреде и виждам друг и друг и друг смисъл. Оттам се навързват още истории. Лъсва значението и на други случки. Става ясно кое откъде и защо.
Преди малко се чух по телефона с един приятел. Гледаше телевизия. Пита ме какво правя. Аз му отговарям – заел съм се с ежедневния анализ. Той – Нали това говорим често. Че нашите действия, променят съдбата ни. Знам го.
Азът ми нали е бързореагиращ и свръхкомпетентен – И да речем, че наистина го знаем това, то тогава какво точно произвеждам като съдба, ако се изпъна да гледам телевизия?
Има едно много тънко пасажче в 4-та Глава от Анонимни алкохолици: „Имахме проблеми в личните взаимоотношения, не можехме да контролираме емоционалната си природа, бяхме жертви на отчаянието и депресията, не можехме да си осигурим съществуванието, чувствахме се безполезни, бяхме изпълнени със страх, бяхме нещастни, не бяхме в състояние да помогнем на други хора - нима разрешаването на тези проблеми не бе по-важно от това да гледаме репортажи за полети до луната? Разбира се, че бе по-важно.”
При всичките тези батаци – Защо не спрем да гледаме телевизия? Или да я разредим. Или на практика някак да покажем, че е най-важно да си оправим живота? На думи не стига.
Трезвост, смирение, покой, успехи, радост, щастие, сполука, семейство, израстване. Нали това са все следствия. Последици, продукти от моите действия днес. Защото само днес мога да действам, само сега. И какви действия извърших днес, за да мога да съм щастлив, смирен, спокоен, радостен, успял, пълноценен? Какви? Ходих ли на сбирка? Споделих ли искрено своят опит, сила и надежда? Признах ли грешките си? Направих ли си ежедневният анализ? Помолих ли се на Бог да ми разкрие волята си за мен и да ми даде силата да я изпълня? Предадох ли се на волята му или продължих да контролирам всички и всичко около мен? Държах ли се добре с хората, без да търся някаква лична изгода? Честен ли бях?
Благодарих ли за всичко, което имам. И най-вече за желанието да работя по тази Програма, колкото сили имам?
Защото тази Програма, нейното приложение във всичките ми дела, е гаранцията да ми се даде всичко, за което мечтая. За такива упорити егоисти като мене – тази проста Програма. Без увъртане. Прави това и това и това и това. Без отклонения. Следвай стриктно. Не търси по-лесни и по-удобни пътища. Не се катери по Хималаите да гониш дивото. Имаш всичко подръка. Тук и сега. От мене зависи. Бог може и би ми помогнал, но при едно условие – ако Го потърся. А го търся с тази Програма. Не действам ли по Програмата, мога и да се скъсам от ходене на църкви, четене на вдъхновяващи книги, йога-практики, нюейдж, Кастанеда, Кришнамурти, тоз и онзи Ринпоче, и т.н. – това са половинчати мерки и те няма да ме доведат до нищо. Екшън из дъ нейм оф дъ гейм.
Айде лека нощ. Благодаря, че ми се дадоха толкова възможности днеска. Благодаря ви братя и сестри. Без вас съм заникъде.
|
Re: Издирване на по-лесен, по-удобен път... [re: aлkи]
