|
Здравейте! Пише ви една шматка. Ако има по-голяма шматка от шматката, това е шматката, която е пълна с книжни знания. Тази шматка не може да проумее, щото е затрупана от много мисли, че духовността се живее. Прилага се простичко на практика и не е свързана с фанфари, признание, мазни приказки, цветни дипломи и високи постове.
Да видим какво ми се случи в тъмната част на денонощието. Мени многу мъй срам да го кажа, но поне съм разбрал, че срамът е защитна система на мойто аз, его, болест. „Недей да се показваш колко си тъп – ми шушне егото в ушето (с ушето поздравявам всички събратя от Монтанско! - К., С., П. и Дж.). Не си сривай авторитета. Виж колко хора те харесват. Дръж се на положение. Нима искаш да им навредиш, като покажеш колко си слаб и неориентиран? Не смей!!!!“
Следвайки казаното от измъкналите се по духовната пътека - „От цялото си сърце ви молим да бъдете безстрашни и да ги следвате неотклонно от самото начало“, ще се опитам да бъда безмилостно честен. Вероятно ще напудря (За тази благодаря на Лодез. Краднах я от нея) някои работи, но все пак Програмата е път към израстване. Съвършен няма да стана. Днес предпочитам да съм просто трезвен.
Какво се случи:
Трябваше да карам приятелката си на влака. Потегляше в 01.00. Изпитвам голямо напрежение, когато се налага да будя някой. Изнервям се, ако не става веднага като редник. Посочвам го като проявна форма на егоцентризма ми – ръководство, контрол, сценарий, режисура. Близко е до избесняването ми, когато някой закъснее. Мои събратя наричат това „акуратност“. Много акуратен алкохолик съм. АА – акуратни алкохолици. Вече избирам да наричам това нещо егоцентризъм. Дори съм се кефел, когато ми закъснее някой за среща. Ще мога да му набия в главата колко е виновен и как изобщо не ме уважава и признава. Такъв тормоз съм хвърлял на приятели и приятелки, че някои ще имат нервни кризи по този въпрос за цял живот.
Лягаме си. Навивам две аларми. Всичко трябва да е на сто процента под контрол. Предупреждавам момичето – веднага ставай, че ще закъснеем. Дори преди мене. Тя – щото ми е сърбала попарата - „Пред тебе се срамувам да се олежавам.“ Глей какво съм й набил в главата с моята „акуратност“. Срам я е да бъде себе си. Ей така съм отравял хората, за да ги променя. Не са ми харесвали. И когато съм ги променял – аз не съм ги харесвал. Щото са заприличвали на мене, пък себе си изобщо не харесвам.
Звъни алармата. Момичето става. Почти насън изключва алармата и присяда. Иска й се да заспи. Аз съм порядъчно издразнен, че трябва да ставам и си търся виновен. Най-близкият става виновен, защото ме дразни с несъбуждането си. Сигурно щеше да ме издразни и с това, че е без шапка. Зайо, що си без шапка? Бам, бам. Нещо не отговаря на сценария ми. Не се наглася според представата ми. Гонени от стотици форми на страхове, самозаблуди, самосъжалнение – ние настъпвахме хората и те се бунтуваха. Те отвръщат. Най-наранен съм си аз. Бумерангът се завръща. Така ставам автор на собствената си беда. С дейстивията си, мотивирани от болната си глава, пораждам последиците, които да ме прецакат. Истинската работа започва след като се спрат веществата. Иначе ситуацията е безнадеждна. Всички знаят, ама как се прави.
Какво се случва по-нататък. Мрънкам и обиждам. Това ме изнервя само мене, защото момичето на практика спи. Обаче след нескопосаните ми извинения се събужда и се издразва и тя. Карам в тъмнината и се навивам. Все някой с фаровете ще обърка. Лавината се е затъркаляла. Здравият разум е изфирясал, ако изобщо го е имало. Момичето проявява дружелюбие и опит за успокоение, но машината в главата ми няма за цел спокойствие. Броячът се е включил и цъка. Кой ще гръмне – за това не може да се помисли. Мисълта за последиците я няма. Действа болестта. Импулсивният характер на алкохолика, движен от недостатъците. Душевната болест – животът ни е неуправляем. Не можем да се справяме изобщо с неговите предизвикателства. Поне аз. Доста хора са се оправили и само фанфари свирят. Ама нещата са петдесет на петдесет.
На гарата. Там вече мисля как ще се връщам да спя и как ще ми остане старата дилема – как ще се извиняваме, как ще си прощаваме? Какво стана отново? Запойни истории, без пиене. Болестта си е в главата. Там са причините и условията. Многократно съм се поддавал на емоционални запои. Вече нищо не виждам. Мога и влака да поискам да спра. Водя момичето към перона и вкарвам чантата. Влакът тръгва. Тя се качва в последният момент. Връщам се, но нещо не е наред. Това не може да е пети коловоз. Просто се намира от моята дясна страна, значи е четен номер. Малиииии. Ко стана сега? Изтръпвам. Гледам на таблото и съм вече сигурен. Метнал съм я в обратната посока. Паниката измества всичко останало. Звъня й на телефона. Шок и ужас. Момичето е с много здрави нерви. Макар после да ми каза, че почти тръгнала да иска да спира влака. Все едно е автобус. Смееше се на себе си. Забележителен характер. Обаче тогава не можех да преценя нищо. Почти ми се плаче вече. Иска ми се – както толкова много пъти в живота ми – да върна лентата обратно, но няма начин. Иска ми се да си изтряскам тиквата в някоя колона.
Проверявам на информацията, преценявам възможностите и решавам да настигна влака на следващата гара. Около четиридесет километра. Обаждам й се да слиза там. Карам. По пътя си говоря с Бог. Негодувам. Така ли трябваше бе Боже? Да ми прецакаш спането. Да не ми дадеш разум. По този начин да ме учиш? Чак пък толкоз. Да карам цяла вечер и да въртя момичето из влаковете. Не така бе. Луда история. Продължавам да давам акъл на Господ. Пък не виждам, че сам съм се прецакал. Дал съм сила на болестта и съм се изключил от неговото ръководство. Сляп отвсякъде. И виновни мога да си намеря веднага. Сещам се преди време какви каши съм забърквал. По цели дни и седмици обида. И тя не е изчезвала. И колко напъвания да търся вината извън мене. Мда. Когато нещо не е наред с мене – проблемът си е породен от мене. Лесно е да се каже, но много трудно да се осъзнае истински и всеки един момент. Уж го знам. Чел съм го на много места и мазно го обяснявам. Но на практика става съвсем друго.
На следващата гара прибирам пътничката. Не мога вече да настигна правилния влак. Тръгвам и се загубвам някъде из центъра. Карам по площад. Саксии и плочки. И РПУ. Излиза един полицай и ме гледа как се въртя по манежа. В един и половина вечерта. Само луд може да го направи. Кара си колата по чисто пешеходен площад. Отвсякъде забранен и заграден със саксии. Има вероятно само един вход и аз съм го уцелил. Имаше дори и знак – забранено влизането, но къде ще се съобразявам с разни знаци. Знаете ли на какъв огън се пека. Полицаят ме гледа изключително изненадано. Спирам до него и го питам за пътищата, проходите, километрите. Той пък ме пита какво правя тука и откъде съм се взел. От гарата естествено. А откъде да изляза? Пича ми обяснява. Пожелавам му лека вечер и отпътувам. Няма начин за продължаване. Връщам се обратно в базовия лагер. Нищо работа. Станал съм в дванадесет. Карал съм до два. Навъртял съм сто и нещо километра. Качил съм едно момиче на влак в обратна посока и съм го свалил на следващата гара. И доста съпъстващи дреболийки. И всичко това си намира старта от самият мене. От мойто аз и моят болен мозък. Няма значение, че съм чист от година, два месеца и шест дена. Абсолютно чист – без никакво вещество, което променя съзнанието. Няма значение, че не съм вкарвал алкохол от две години, два месеца и осемнадесет дена. Болестта си е болест и се лекува чрез яки, упорити и неотклонни действия. Иначе няма измъкване. И то съвсем неприемливи за интелектуалният ми мозък действия. Може ли да спра, пък да си остана същия? Ами колко време ще е спирането? И по-добре да пия, ако ще продължавам да беснея така и да превръщам в хаос живота на всички около мен. Ще ми изхвърчат пломбите ако ще си затискам бесовете цял сух живот. Волево. Интелектуално.
По обратният път си признавам всичко най-подробно – защо и как е станало така. Искрено моля за извинение. Не изпадам в прекалено самосъжаление, защото имам напредък. Преди време никога не бих признал вината си. Не бих могъл да възпра лавината от бяс. То и сега не е мое дело, а на Бог. Не е без последици упоритата ми работа по Програмата. Може и да не е съвсем качествена на моменти, но не спирам да действам. Всеки ден анализирам по този начин действията и мислите си. Виждам все повече мащабите и силата на болестта. Моята слабост. Посещавам сбирки. Отделям много време на срещи и разговори с мои събратя. Медитирам и се моля. Питам се за Божията воля. И въпреки всичко има моменти и дни, когато болестта издебва и се пробва да установи контрол. Искрено се възхищавам на алкохолиците, които не срещат подобни трудности. Които могат да не работят Програмата, а единствено да ходят на сбирки. За мен това са изключителни хора. Аз не съм такъв. Явно трябва да се блъскам като петокласник-тъпанар. Много бавно загрявам и то единствено, когато го изпитам на гърба си. Само с четене не мога. И с преписване не стана. Интелектуално не става – иска действия. То затова в една от историите от книгата се говори за лекарят – член на редица почетни бордове, който имал за спонсор неграмотният месар. На сбирка бил с месаря, хлебаря, механика и не се сещам кой още. Духовност. Бог. Той е достъпен за всеки един човек. Не се намира в някой МОЛ и не може да се купи със знания. Трябва да се изживее. Ден след ден. Иначе болестта ще ме завладее. Затова съм и благодарен на тази болест. Тя ми откри възможността да потърся нещо повече в живота си. Да пооправя отношенията си с хората, със себе си и с Бог. Да поема отговорност за грешките си. Да почна да раста. Защото съм очевидно незрял.
Прибрахме се. Помолихме се и си легнахме. Аз се молех, а тя благодареше. Кой е повече с акъла си? На сутринта направихме втори опит и този път уцелих влака. Благодаря на Бог. За тази вечер научих много за себе си и за отношенията с околните. За болестта си. Оцених още повече любимия си човек и забелязах собствения си напредък в Програмата. Осъзнавам колко е трудно, но не бих заменил този си път с нищо друго. Благодаря на Бог, на АА, на търпеливият си спонсор! И на всички събратя!
Редактирано от aлkaжa на 05.11.07 13:09.
|
Re: Импулсивни действия [re: aлkи]
