"Единственото условие, за да стане един алкохолик член на АА, е желанието му да спре да пие".


Един член на АА описва образно тези дни: "В един момент", казва той, "всяка група на АА си имаше многобройни правила за членство. Всеки бе обезумял от страх, че нещо или някой ще преобърне лодката и ще ни изхвърли обратно към пиенето. Канцеларията на нашата Фондация помоли всяка група да изпрати списък на "защитните" си правила. Общият списък бе километричен. Ако всички тези правила действаха навсякъде, изобщо никой нямаше да може да се присъедини към АА, толкова големи бяха нашите тревоги и страхове.
Бяхме решили да не допускаме до АА никой, освен тази хипотетична група хора, които наричахме "чисти алкохолици". Освен пиянството и нещастните му последствия, те не трябваше да имат други усложнения. И така просяците, скитниците, обитателите на приюти за душевно болни, затворниците, особняците, смахнатите и падналите жени не бяха допускани. Да, уважаеми господине, ние приемахме само чистите и уважавани алкохолици! Всеки друг със сигурност би довел до нашата гибел. Освен това, ако приемехме такава паплач, какво биха казали аз нас порядъчните хора? Бяхме издигнали непробиваеми стени около АА.
Може би това сега звучи комично. Може би си мислите, че ние ветераните проявявахме твърде голяма нетърпимост. Но мога да ви кажа, че тогава нямаше нищо смешно. Бяхме мрачни, защото чувствахме, че животът и домовете ни са заплашени, а с това не можехме да се шегуваме. Проявявахме нетърпимост, казвате вие. Е добре, бяхме уплашени. И естествено започнахме да се държим като почти всички изплашени хора. В крайна сметка не е ли страхът истинската основа на нетърпимостта? Да, ние проявявахме нетърпимост."
Как можехме да се досетим тогава, че всички тези страхове ще се окажат безпочвени? Как можехме да знаем, че хиляди от тези понякога ужасяващи хора щяха по удивителен начин да се възстановят и да станат нашите най-добри деятели и близки приятели? Можехме ли да вярваме, че процентът на разводите в АА щеше да бъде много по-нисък от средния? Можехме ли да предвидим, че трудни хора щяха да се превърнат в наши основни учители по търпение и толерантност? Можеше ли някой тогава да си представи една общност, включваща всякакви всевъзможни характери и справящи се с лекота с расовите, религиозни, политически и езикови бариери?
Защо в крайна сметка АА изостави всички правила за членство? Защо оставихме на всеки новодошъл сам да реши дали е алкохолик и дали желае да се присъедини към нас? Защо посмяхме да кажем, противно на опита на всички общества и правителства, че няма да наказваме и да лишаваме от право на членство който и да е анонимен алкохолик, че не трябва никога да принуждаваме който и да е да плаща нещо, да вярва в нещо или да спазва някакви правила?
Отговорът, както се вижда в традиция Трета, е съвършено прост. Най-накрая опитът ни научи, че да отнемем на някой алкохолик шанса да се възстанови, означаваше понякога да произнесем смъртната му присъда и да го обречем на безкрайни страдания. Кой смееше да бъде съдия, прокурор и палач на сбоствения си болен брат?
Група след група виждаха тези възможности и най-накрая се отказваха от всякакви правила за членство. Един след друг драматичните случаи затвърдиха това решение, докато най-накрая то се превърна във всеобща традициа. Тук даваме два примера:
Според календара на АА течеше година Втора. По това време единственото, което можеше да се види, бяха две борещи се да просъществуват безименни групи алкохолици, които се опитваха да си пробият път към светлината.
В една от тези групи се появи нов човек, почука на вратата и помоли да го пуснат вътре. Той поговори откровено с най-стария член на групата. Скоро стана ясно, че е почти безнадежден случай, но повече от всичко иска да се възстанови. "Но", попита той, "ще ми позволите ли да се присъединя към групата? Тъй като съм жертва на друго пристрастие, което се осъжда още по-лошо и от алкохолизма, може би няма да ме допуснете между вас? Или пък ще ме допуснете?
Това беше проблем. Какво трябваше да направи групата? Най-старият член повика други двама и насаме им представи ужасните факти. Той каза: "Е добре, какво да правим? Ако го отхвърлим, скоро ще умре. Ако го допуснем, Бог знае какви неприятности ще ни донесе. Какъв да бъде отговорът - да ли не?"
В началото старейшините гледаха само на лошите страни. "Ние се занимаваме", казваха те, "само с алкохолици. Не трябва ли да жертваме този в името на многото други?" Така обсъждането продължаваше, докато съдбата на новодошлия висеше на косъм. Тогава един от тримата проговори със съвсем различен тон: "Всъщност ние се страхуваме", каза той, "за собствената си репутация. Страхуваме се много повече от това, какво ще кажат хората, отколкото от неприятностите, които този нов алкохолик би могъл да ни навлече. Докато говорехме, пет кратки думи минаваха през съзнанието ми. Нещо в мен непрекъснато повтаряше: "Какво би направил нашият Господар?" Не бе казана нито дума повече. И наистина, какво можеше да бъде казано?"
Преизпълнен с радост, новодошлият се залови за работа по стъпка Дванадесета. Той неуморно предаваше посланието на АА на десетки хора. Тъй като това бе една от най-рано формираните групи, тези десетки се умножиха до хиляди. Той нито веднъж не обезпокои когото и да е с другите си затруднения. АА бе направило първата крачка към оформяне на традиция Трета.
Скоро след като човекът с двата порока бе почукал на вратата ни, другата АА група прие за член един търговски пътник, когото ще наречем Ед. Той беше амбициозен и нахакан като всеки търговски пътник. Всяка минута му хрумваше поне една идея как да подобри работата на АА. Той предлагаше тези идеи на събратята си със същия горещ ентусиазъм, с който продаваше автомобилни масла. Но той имаше една идея, която не можеше да пласира. Ед беше атеист. Любимата му мания бе, че АА щеше да се оправя по-добре без "Божиите глупости". Той тероризираше всички и всички очакваха, че скоро ще се запие - защото по това време АА стоеше на религиозни позиции. Мислехме, че той ще бъде тежко наказан за богохулство. Колкото и странно да бе обаче, Ед си оставаше трезвен.
С времето дойде и неговият ред да говори на една от сбирките. Ние изтръпнахме, защото знаехме какво ще последва. Той отдаде дължимото на Братството; разказа за това, как семейството му отново се е събрало; възхвали честността; припомни за радостта, която носи работата по стъпка Дванадесета; и тогава развали всичко. Ед се развика: "Не мога да понасям тези Божи работи. Глупости! Това са измишльотини за слаби хора. Те не са нужни на тази група и аз няма да се примиря! По дяволите!"
Вълна от възмущение и гняв обхвана групата, като всеки член реши: "Трябва да бъде прогонен!"
Старейшините дръпнаха Ед настрана. Казаха му твърдо: "Тук не можеш да говориш по този начин. Трябва или да престанеш, или да напуснеш." Тогава Ед се обърна към тях със сарказъм: "Хайде бе! Не думай!" Той се протегна към един рафт и взе снопче листове. Най-отгоре лежеше предговорът на книгата "Анонимни алкохолици", която тогава се подготвяше за печат. Започна да чете на глас: "Единственото условие за членуване в АА е желанието да се спре пиенето." Ед неумолимо продължи: "Когато написахте това изречение, искрени ли бяхте или не?"
Смаяни, старейшините се спогледаха, защото знаеха, че той печели. И така Ед остана.
Ед не само остана, но остана и трезв в продължение на месеци. Колкото по-дълго оставаше трезв, толкова по-гръмко говореше - против Бог. Групата бе толкова обезпокоена, че всякакво братско милосърдие се бе изпарило. "Кога най-сетне", мърмореха помежду си членовете, "ще се пропие този тип?"
Доста по-късно Ед замина по работа извън града. След няколко дни пристигна новината. Беше изпратил хабер с молба да му изпратим пари, а всеки от нас знаеше какво означава това. След това се обади по телефона. В онези дни ние бяхме готови да се втурнем където и да е заради стъпка Дванадесета, колкото и безнадежден да беше случаят. Но този път никой не помръдна. "Оставете го на мира! Нека веднъж опита да се справи сам; може би това ще му послужи за урок!"
Две седмици по-късно Ед се промъкна през нощта в къщата на един от членовете на АА и без да се обади на семейството, си легнал да спи. На следващия ден стопанинът на къщата и негов приятел си пиели сутрешното кафе. По стълбата се чул шум. За тяхно удивление се появил Ед. Усмихвайки се смутено, той им казал: "Е, приятели, приключихте ли със сутрешната медитация?" На тях веднага им станало ясно, че искрено се интересува. От дума на дума им разказал какво се е случило.
В съседен щат Е сде бил подслонил в някакъв евтин хотел. След като всичките му призиви за помощ бяха отблъснати, в трескавия му мозък започнали да минават следните мисли: "Те ме изоставиха. Изоставен съм от собствените си братя. Това е краят... Нищо не ми остава." Както се мятал в леглото, ръката му се плъзнала по бюрото, докосвайки някаква книга. Разтвряйки книгата, той се зачел. Книгата се оказала Гидеонска Библия. Ед никога повече не сподели какво е видял и почувствал в тази хотелска стая. Беше 1938 година. От тогава не е пил.
Днес, когато се събират ветераните, които познават Ед, те казват: "Какво щеше да стане, ако бяхме успели да изхвърлим Ед за неговото богохулство? Какво щеше да стане с него и с всички останали, на които той по-късно помогна?"
Така ръката на Провидението навреме ни даде знак, че всеки алкохолик е член на нашата Общност, когато сам реши това.