В продължение на три години ту членувах в АА, ту обикалях покрай Братството; понякога лъжех (себе си, естествено) по-малко или извънредно много. Обичах АА – стисках си ръка с всички при идване и при излизане от сбирките, които посещавах, а те не бяха малко. Бях нещо като АА-стюардеса. За нещастие, очакваха ме още много неприятности със самата себе си.
Един от членовете на моята група обичаше да казва: "Ако просто се съобразиш с третата стъпка." Със същия успех би могъл да ми говори на гръцки! Не го разбирах. Макар да съм завършила с почести неделното училище, винаги съм страняла упорито от всичко духовно.
По едно време успях да остана физически трезва шест месеца. Тогава, на петдесет и четири годишна възраст, загубих работата си и бях сигурна, че няма да си намеря нова. Бях много уплашена и потисната, не можех да погледна спокойно бъдещето си, а глупавата ми гордост не позволяваше да се обърна към някого за помощ. Затова отидох в магазина за алкохол и взех патерицата си оттам.
През следващите три месеца и половина умирах стотици пъти. Продължавах да ходя и на сбирки, когато бях в състояние, без да казвам на никого за неприятностите си. Останалите членове привикнаха да не ме безпокоят, тъй като се чувстваха безпомощни, и аз много добре ги разбирах.
Една сутрин се събудих с решението да си остана в леглото цял ден – така нямаше как да си купя нещо за пиене. Спазих решението си и когато станах в шест, вече се чувствах сигурна, защото по това време затварят магазините за пиене. Вечерта усетих, че съм опасно болна – би трябвало да бъда в болница. Към седем започнах да звъня на всеки, който ми идваше наум, във и извън АА. Никой обаче не искаше или не можеше да ми се притече на помощ. Като последен опит позвъних на един слепец, на когото бях чистила и готвила няколко години, и го попитах дали може да взема такси и да отида в апартамента му. Казах му – усещам, че ще умра, и ме е страх.
Той отвърна: "Умри и бъди проклета! Не те искам тук." (По-нататък ми каза, че после му се приискало да си отреже езика: мислел си да ме потърси той. Слава Богу, че не го е направил.)
Със сигурност си легнах. Бях убедена, че вече никога няма да стана. Мисълта ми никога не е била по-ясна. Просто не виждах никакъв изход. Не мигнах до три часа сутринта. Седях подпряна на възглавници, а сърцето ми биеше, като че ли щеше да излезе от гърдите ми. Крайниците ми започнаха да изтръпват – първо краката над коленете, после ръцете над лактите.
Помислих си "Ето, това беше!" Тогава се обърнах към единствения източник, когото не бях търсила поради много ум (както някога си мислеха или поради голяма глупост). Извиках: "Боже, не ме оставяй да умра така." В тези няколко думи вложих цялото отчаяние на извъченото си сърце и душа. Изтръпването на крайниците почти веднага почна да се оттегля. Почувствах Присъствие в стаята. Вече не бях сама.
Хвала на Бога, никога не съм се чувствала сама оттогава. Никога не съм посягала и към чашата и – а това е по-важно – тя никога не ми е била нужна. Завръщането ми към здравословния начин на живот отне много време, а беше нужно да изтече доста вода, преди хората отново да повярват в мене. Но това всъщност не е важно. Аз знаех, че съм трезва и някак разбирах – щом живея, както чувствах, че Бог иска да живея, повече няма да има от какво да се страхувам в живота си.
Наскоро ми казаха, че имам злокачествен тумор. Вместо да се уплаша или да изпадна в депресия, аз благодарих на Бога за последните шестнайсет години от взето на заем време, които Той ми даде. След това ми махнаха тумора, чувствам се добре и се радвам на всяка минута от всеки ден. Смятам, че ме чакат още много дни. Доколкото Бог има работа за мене, ще остана на този свят.