А дали алкохоликът не се държи умишлено лошо, разрушително и то с хората, които обича, гледайки някак отстрани докъде той ще стигне или близките до каква степен могат да издържат?
И всъщност не е ли това основата на болестта?
Желанието да рушиш?

Лали, работата е много по-лоша от предположението ти: алкохоликът руши БЕЗ ДА ИСКА, руши ВЪПРЕКИ ЧЕ НЕ ИСКА, и на моменти (между едното и следващото напиване) много добре вижда, че прави неща които са в противоречие с всякакви ценности, които някога е почитал. Няма по-ужасяващо нещо от това да го озъзнаваш и въпреки това да не можеш по друг нашин... Точно затова се издига оная “висока стена от илюзии и отрицание”, която да ни предпази от кошмара на съзнанието; защото е непоносимо болезнен...
Но всичко това се отнася до пияното време. Разбием ли веднъж тази стена - а това е неминуемо когато трезвеем - преживеем ли веднъж тази непоносима болка да се изправиш пред развалините на живота си, започнем ли да градим трезвения си живот и духовното си израстване от развалините - ако успеем да преживеем всичко това и да не се оградим пак с поредната алкохолна стена --- ставаме, макар и постепенно, способни да живеем напълно нормално и да постигаме всичко това, от което се строи един нормален живот.