Много време ми трябваше на мен самата да започна да се харесвам и обичам. След ужасния запой и тежката абстиненция преди две години не приличах на човек. Бях отслабнала, мръсна и уплашена. Бях съсипала всичко в живота си. Но някъде много дълбоко се спотайваше волята ми за живот. Вече знаех, че по обиколни пътища няма да стане, разбрах че няма нужда да бързам, но знаех и друго- че след като не съм умряла, значи имам някаква работа на тази планета.
Захванах се с програмата на АА, бавничко, спокойно, ден за ден. Спазвах всичко, което ми казваха приятелите от Веслец. Признах, че има някой, който знае повече от мен. След време харесах това, което видях в огледалото. Започнах да разбирам, че всеки човек е ценен и значим. Всеки е в живота ми заради мен, и аз заради него. Освобождавах се от затвора на егоцентризма и чудесата започнаха да се случват.
Не спирах да работя по стъпките, пишех поне по три часа на ден. Имах много време, защото вече не бях заета изключително със себе си. Егоцентризма отнема страшно много време!Започнах да се уважавам и спонтанно уважавам и другите. Свободна съм да кажа "НЕ", ако нещо не ми харесва, и винаги внимавам очите ми да са на едно ниво с човека отсреща.
Наскоро попаднах на един пасаж, който ми се струва че ще пасне тук:

При ориентирането по обектите вътрешният ни ориентир е нашето его. Егото обаче не е това, което сме в действителност. То е нашата представа за себе си; то е нашата социална маска; то е ролята, която играем. Нашата социална маска се крепи на одобрението. Тя иска да контролира и се поддържа със сила, защото живее в страх.
Нашата истинска същност, нашият дух, нашата душа е напълно свободна от всичко това. Тя е неуязвима за критики, не се бои от никакви предизвикателства и не се чувства по-долу от никого. Но тя е също така скромна и не изпитва превъзходство спрямо някого, защото разпознава във всички останали същия Бог, същия Дух в друг образ.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Редактирано от girasole на 20.01.07 17:29.