|
„Убежденного не убедиш, предубежденного – никогда.” Това обаче не се отнася за нашия човек.
Аз бях най-голямото от три деца и баща ни беше алкохолик. Един от първите спомени в живота ми е от шишето на масата с череп, пречупени кости и надпис „Отрова”. По онова време, доколкото си спомням, той се беше зарекъл никога вече да не докосва алкохол. Но го направи, разбира се. Спомням си също, че беше търговец и то много добър. Когато имаше работа в центъра – ние живеехме в градчето Москва /16 500 жители – бел. пр./, - аз отивах при него и се опитвах да изпрося малко пари за бакалски стоки. Той не ми даваше пари за супермаркета, но ме завеждаше в близката сладкарница и ми купуваше пакетче бонбони, които пък аз после разменян за самун хляб. Тогава не съм бил на повече от шест години.
Баща ми почина през 1901г., когато бях осемгодишен, във втори или трети клас. Веднага напуснах училище и тръгнах на работа; оттогава, докато не влязох в гимназиална възраст, не съм се връщал в училище. Винаги изграждах в съзнанието си големите неща, които щях да постигна, а и осъществявах към 50 процента от намеренията си – после ми омръзваха. Така премина целият ми живот. Щом навърших шестнайсет години, майка ми се омъжи за втори път и скоро ми се удаде възможността да се върна в училище. Записах се направо в горния курс, но тъй като бях пропуснал цялата прогимназия, не ми вървеше особено, така че свикнах да се връщам на училище, колкото да хвана сезона на футболните мачове, а после да се махам.
Винаги съм имал огромен подтик и амбиция да стана голям човек, защото – струва ми се – вътрешно съзнавах, че нямам никакви особени заложби. Спомням си, че от сравнително малък завиждах на брат си. Той правеше всичко по-добре от мене, защото умееше да се съсредоточава и научаваше как стават нещата, докато аз винаги съм бил разхвърлян. Не знам дали изобщо е било по силите ми да постигна онова, което той постигна.
Ожених се на деветнайсетгодишна възраст за чудесно момиче, а бизнес-перспективите ми бяха добри. Бях купил земя около водопада Кайъхога, бях я парцелирал и т ми носеше годишна печалба от около 40 000 долара, което за онова време представляваше много пари. С тези приходи построих няколко къщи, но после ги занемарих. Затова разходите ми изведнъж започнаха да ми се струват големи. Имах реални загуби, но всъщност голяма част от парите си просто пропилях.
Тъкмо бях навършил осемнайсет години, когато – в края на последната учебна година – гимназиалният ни тим устрои банкет в известен крайпътен ресторант близо до Акрън. Всички момчета си намерихме по някой да ни откара до заведението и минахме край бара по пътя си към трапезарията. Тогава аз – в опит да покажа на останалите, че съм градски човек, все пак бях живял в Скрантън и Кливланд – ги попитах искат ли да пийнем нещо. Те се спогледаха смутено и накрая някой от съучениците ми прие да изпие една бира; останалите също поискаха бира. А аз си поръчах мартини – с повече джин. Дори нямах представа как изглежда мартинито, но пътем бях чул един от мъжете на бара да си поръчва това. Това беше първата ми чаша концентрат. Продължавах да гледам мъжа по-надолу, за да разбера как ще се оправи с това чудо, но той само помириса чашата си и отново я остави – постъпих по същия начин. Той дръпна няколко пъти от цигарата си, тача че и аз дръпнах няколко пъти от своята. Той хвърли в гърлото си половината мартини; аз отпих половината от своето и имах чувството, че главата ми се взривява. Ноздрите ми се раздразниха, задавих се; никак не ми хареса. И цветът, и мирисът, и вкусът на концентрата не ми допадаха. Продължавах да гледам и когато човекът надигна остатъка от чашата си, направих същото. Той си изяде маслинката, изядох я и аз. Дори маслинката не ми хареса. Това ми беше отвратително, откъдето и да го погледнех. За по-малко от час изпих девет мартинита.
Двайсет и две години по-късно доктор Боб ми обясни, че онова, което съм направил тогава, било като завъртане на ключ и поставяне на условие за още алкохол в организма ми. Тогава, разбира се, не го знаех. Нищо, освен необясним импулс, не ме подтикна да изпия мартинитата. Момчетата ме сложиха на една дъска и ме отнесоха в паркинга и аз останах да лежа в колата, докато те се радваха на банкета. Друг път не бях пил концентрат. Изгубих съзнание при първото си пиене. То изобщо не ми хареса. Изведнъж се бях накъркал. Още на паркинга реших, че докато съм жив, няма да докосна мартини. Изпитите чаши ми бяха подействали като удари с палка.
Трябва да е минала повече от година, преди да се сблъскам отново с концентрата. Тъкмо разработвах парцелите, за които вече споменах. Бях наел група работници и настоях да работя и неделя следобед, за да мога да продавам парцелите и тогава. Взех за работниците стомна силно ябълково вино и четири литра червено. Те приключиха с работата си за деня, но беше останала част от виното и аз продължих да го пия. По-нататък гледах договорите и парите в джоба си и открих, че съм продал шест парцела, за които дори не си спомнях; нямах представа и кои бяха клиентите. После трябваше да направя справка в телефонния указател, за да видя кои са те. Още една загуба на съзнание. Ябълково и червено вино.
Отрано открих, че пийна ли, изобщо губя представа за онова, което става наоколо. Реших, че не мога да пия. Стана ми ясно, че не съм в състояние да пия като нормалните хора, но положих големи усилия и продължих да опитвам цели двайсет и две години.
Продадох три от парцелите си на възрастна дама от Кливланд. Отидох в града да занеса нотариалните актове и да си прибера парите. Тя ми плати в брой. Следващата сутрин се събудих в ареста на кливландската полиция и надзирателят ми върна 1.18 долара от парите ми в плик. Изобщо не си спомнях какво беше станало. Това се случи шест или осем месеца след последното ми напиване.
После се ожених. /Вече споменах – бях на деветнайсет години./ Наистина се почувствах женен – като възрастен човек, едно от първите неща, които направих, беше да си купя два кашона уиски, без да смятам да го пия. /Тук му е мястото да обясня, че никога през живота си не съм имал намерение да се напивам. Не съм имал каквото и да е желание за това. Мислех така съвсем съзнателно./ Бях много млад женен мъж с уиски в бюфета над умивалника и когато помагах на жена си за миене на чиниите, си капвах по малко в чая. Изкарвах цялата вечер с две-три такива дози.
Това продължи не особено дълго. Все се случваше някой мач или шоу, както и други събития, които трябваше да се отбележат – завършвах ги пиян. По онова време започнах и чувствително да протакам нещата, да бягам от поемане на отговорност. Отлагах всичко за следващия ден и така всичко ми се натрупваше. После идваше поредното загубване на съзнание.
В края на разпродажбата на парцелите, непосредствено преди Първата световна война, реших да се захвана със суровия каучук и след шест месеца в Акрън работехме само още един брокер и аз. Така че независимо от всичко лошо, което правех, аз преуспявах, защото бях единият от двамата брокери в каучуковия център на света.
Открих обаче, че когато се налагаше да прескоча от Акрън до Чикаго, редовно се напивах. Доколкото се занимавах с всекидневния си бизнес, пиех само от време на време и не винаги се напивах. Бях периодичен пияч. Каквото и голямо събитие да се случеше, то предполагаше сериозно пиене. Това отдавна беше станало голям проблем за мене. Имах склонността да върша всичко в голям мащаб. Добре си спомнях как веднъж седях със седем долара в джоба и си мислех как ще дам на семейството си сто или двеста долара от приходите си през следващата година. Изобщо не ми хрумваше обаче да отделя за близките си част от тия седем долара.
Заможният ми живот благодарение на каучука продължи около шест години – 1916 до 1922. всичко се разпадна през двайсетте години. По онова време преустроиха всички компании в страната с изключение на предприятието за автомобилни гуми „Файърстоун”. Бях си поставил за цел сред познатите ми винаги да има важни личности. Можех да докарам сделките дотам, че да наредя само да им се даде ход – цялата подготвителна работа е извършена от други, цялото финансиране е осигурено, - но тогава казвах „По дяволите!” и се махах. Бях близо до успеха, но само близо. Смятах, че единствената разлика между мене и милионерите беше, че не ми достигат силите или че на тях просто повече им върви.
Акрън наистина процъфтяваше в ония времена; през 1919-1920 ръстът на капиталовложенията беше страхотен. Веднъж взех един участък непосредствено до Ийст Маркет Стрийт, където смятах да издигна жилищен блок с триста апартамента. Сто за неомъжени жени в единия му край, сто за мъжете – в другия, и сто за женени двойки по средата. В сутерена щях да разположа пунктове за химическо чистене, бръснарница, плувен басейн, супермаркет и всичко по реда му. Бях договорирал вече половината, поне устно, и предприемачите вече държаха в ръце голяма част от втората ми ипотека. Но тогава изведнъж всичко това ми омръзна, продадох земята за 5 000 долара и забравих за нея. Друг път пък ми хрумна да създам общ фонд за каучуковите запаси. Идеята ми беше всички компании да пазят запасите си и да купуват каучук само когато цените паднат. Понякога бихме могли да си ползваме от резервите на фонда, друг път да купуваме, ако цената е приемлива. С помощта на големите компании, с парите, които щяхме да спечелим, и с получените вече гаранции това би могло да се осъществи. Работих по проекта и успях да привлека вниманието на най-сериозните компании, но отново зарязах всичко.
За мене пиенето изобщо не беше свързано с неумението ми да доведа плановете си до край. Не знам дали пиех като компенсация заради провалите си или тъкмо на пиенето се дължаха неуспехите. Така или иначе, бях в състояние да разсъждавам разумно по въпроса. Добре си спомням, че доста години се мислех за единствения човек на света, който знае, че рано или късно ще се напия. Спомням си и случаи приятели да ме препоръчват за важни постове или да ми предлагат възможности за разширяване на бизнеса, но аз им отказвах, защото си знаех, че някога в близкото бъдеще ще се напия и по този начин ще ги нараня..
Междувременно животът ми вкъщи също не вървеше особено добре. Имахме две деца, момче и момиче, и когато момчето навърши дванайсет години, ние се разведохме. Стана по мое предложение. Спомнях си, че казах на бедната си изстрадала съпруга, че навярно бих спрял с пиенето, ако не съм женен за нея, че най-много мразя задръжките. Не ми харесвало да се връщам в определени късни часове, не съм обичал това или онова, но мисля, че бедното момиче всъщност се съгласи за развода, за да ми помогне да спра пиенето. Естествено, и малкото задръжки, каквито съм имал дотогава, изчезнаха, а пиенето ми се влоши.
Отдавна бях решил, че съм ненормален, тъй като се впусках в какви ли не неща, които не исках да правя. Не ми се искаше да занемарявам децата си. Мисля, че ги обичах колкото и всеки друг родител. Не ми харесваше полицаите да ме задържат, но ме задържаха. Нямах намерение да рискувам живота на невинни хора, като карам колата си пиян, но го правех. Решението ми, че откачам, беше съвсем естествено. Основната ми задача беше останалите хора да не го разберат. Добре си спомням как мислех, че мога да спра пиенето, да се хвана наистина здраво за работа, да се съсредоточа върху работата си осем часа на ден, пет дена седмично, да изкараммного пари… но отново започвах да пия. Стана точно обратното на някогашните ми опасения от ходене на работа, защото там мога да пия. Накрая винаги опираше до пиенето. Мисля, че така беше около 1927г. Разведох се през 1925 или 1926.Бях решил твърдо да не пия. Веднъж изкарах триста шейсет и четири дена без пиене и за съвсем малко не направих пълна година.
Един ден наминах при Макс Р. да го помоля за работа като шофьор на един от камионите му. Той знаеше за навика ми да пия, така че ме попита правя ли нещо по този въпрос. Похвалих се – не съм пил вече деветдесет дена и съм стигнал до извода, че съм един от хората, които просто не могат да пият. С тази мисъл в главата си, взех твърдо решение, че няма да вдигна чашата, докато съм жив. При това уверение и заради факта, че бях стоял трезвен деветдесет дни, той ми възложи да продавам парцели от обширните му земи извън града. Назначи ме за мениджър по продажбите с четирима подчинени. Като изминаха към четири месеца, вече не само имах прилични дрехи – мога да добавя, че при първия ми разговор с Макс нямах нито един костюм, с който да мога, ако се наложи, да се наведа рязко – но си бях купил и шест добри костюми. Имах всичко на света, което човек би могъл да поиска, а като карах от Акрън към Кливлънд – току-що си бях проверил спестяванията в банката, - се усмихвах, защото авоарите ми бяха към 5 000 долара. На волана се чудех защо сега положението ми е съвсем различно от онова, което беше преди шест месеца. Стигнах до заключението – причината е, че не бях се напивал. А не бях се напивал, защото изобщо не бях докосвал чашата. И точно тогава, ако щете вярвайте, се помолих на Бога. Изказах му благодарност, че не бях докосвал алкохол за тия няколко месеца. На същото място – без някой да ми обещава нещо или пък да ме заплашва – тържествено се заклех, че никога, докато съм жив, няма да посегна към чашата.
/Мама и татко бяха католици и бях кръстен, но към края на процедурата около първото причастие не отидох на черква, после майка ми се омъжи за протестант, така че оставихме настрани религиозната перспектива. Иначе казано, никога не съм имал траен интерес към която и да е религия./
И така, движих се към Кливланд, когато тържествено се заклех, че никога, докато съм жив, няма да посегна към чашата. Беше петнайсет и трийсет часа. В петнайсет и трийсет следващия ден се намирах в участъка на Чамплейн Стрийт, задържан за шофиране в нетрезво състояние и за обида на полицай.
|
НА НЕГО ТРЯБВАШЕ ДА МУ СЕ ПОКАЖЕ
