|
Тази светска дама помогна за основаването на АА в Чикаго и по този начин предаде ключовете си на мнозина.
Преди малко повече от петнайсет години, след дълга и болезнена серия от преживявания, аз се оказах в съвършено катастрофално положение. Бях съвсем безсилна да променя пагубния курс, който беше поел животът ми. Не бих могла да обясня на никого как точно стигнах до трагизма на тая задънена улица. Бях само трийсет и три годишна, а всичко, за което си струваше да живея, беше пропиляно. Бях попаднала във водовъртеж от алкохол и успокоителни, от които – оказа се – не можех да избягам.
Израснала съм в бурните времена на сухия режим през двайсетте години. Това бяха годините на леснодостъпните момичета, нелегалните кръчми и плоското шише в джоба, на уж изтънчените градски каубои. Наистина периодът беше несигурен и объркан, но почти всичките ми познати се измъкнаха от него зрели и стъпили здраво на земята.
Не би било справедливо да обвинявам детството си. Родителите ми бяха извънредно грижовни и мили. Израснах в отлично подреден дом. Учех се в най-добрите училища с летни ваканционни селища, зимни курорти и екскурзии. Можех да постигна всичко, което поискам. Спортувах и затова бях здрава и силна.
Още на шестнайсет години вкусих от насладата да пия в обществото. Пиенето определено ми хареса – говоря за вкуса и въздействието му, - но сега осъзнавам, че ми действаше по различен начин, отколкото на останалите. Скоро престанах да зачитам всяко тържество, на което не сервираха пиене.
Омъжих се на двайсет години, родих две деца и се разведох на двайсет и три. Разбитит дом и разбитото сърце превърнаха тлеещото ми самосъжаление в буен огън, който ми даваше предостатъчно основани за поръчване на чаша, след това на още една.
На двайсет и пет години вече бях развила алкохолен проблем. Започнах да ходя по лекари с надеждата някой от тях да открие лек за увеличаващите ми се болести, по-добре по хирургически път.
Лекарите, разбира се, не откриха нищо. Просто жена без чувство за дисциплина, която не се съобразява с околния свят и е изпълнена с всякакви страхове. Повечето лекари ми предписваха успокоителни, съветваха ме да си почивам повече и да съм сдържана.
Между двайсет и пет и трийсет годишна възраст направих всякакви опити – преместих се на хиляда и петстотин километра от дома, сред нови хора в Чикаго. Изучавах изкуство, отчаяно се мъчех да си създам интерес към много области в новото място. Нищо не се получи. Навикът ми да пи се задълбочи въпреки усилията ми да го контролирам. Опитах диетата с бира, с вино, с пиене в определено време и на определени дози; увеличавах времето между отделните чаши. Пробвах с разреден и се неразреден концентрат, пробвах да пия само когато съм радостна, когато съм тъжна… И все пак когато навърших трийсет години, бях обладана от желание да пия, което изобщо не можех да контролирам. Не можех да спра. Съумявах да остана трезва за кратко, но после винаги идваше нуждата от пиене и тя ме помиташе – просто панически се боях, че ще умра, ако не пийна.
Не е нужно да казвам, че в това пиене нямаше удоволствие. Отдавна се бях отказал от „преструвката” за обществено приетото „ракиено време”. Моето си беше отчаяно пиене – сама и зад заключената си врата. Сама в относителната безопасност на дома си, тъй като не можех да рискувам да ми прилошее на обществено място или на волана. Вече не можех да преценя колко нося и не знаех дали съзнанието ми ме напуска на втората или на десетата чаша.
През следващите три години бях по санаториуми – единия път в кома, продължила десет дни, - но това почти никак не ми помогна; бях в болници или на домашно лечение под наблюдението на дневни и нощни сестри. Вече ми се искаше да умра, но дори не можех да се престраша да посегна сама на живота си. Бях попаднала в капан и изобщо не можех да си обясня как или защо това ме беше сполетяло. А през цялото време все по-натрапчиво се страхувах, че ще се наложи да ме затворят в психиатрията. Наистина, само душевноболните се държат по този начин. Тези угризения, срамът и страхът, граничещи с паниката, без никакво пълно бягство освен в забравата! Е, всеки би се съгласил, че само чудо би могло да ме спаси от пълния разпад на личността. Кой обаче предписва рецепти за чудеса?
В продължение на около година един лекар се бореше със състоянието ми заедно с мене. Той опита всичко – от присъствието на сутрешните литургии в пет часа до възлагането на санитарски задължени около пациентите, за които се грижеше по благотворителни подбуди. Никога няма да разбера защо полагаше тия грижи, след като добре знаеше, че медицината няма да ми помогне – той, като всички лекари по онова време, беше учил, че алкохолизмът е нелечим и затова не бива да му се обръща внимание. На лекарите тогава препоръчваха да се грижат само за пациенти, на които медицината би помогнала. На алкохолиците можеха да предложат само временно облекчение и то преди да се е стигнало до последни етап. Това си беше чиста загуба на време за лекарите и на пари – за пациентите. И въпреки това имаше неколцина лекари, които разглеждаха алкохолизма като болест и смятаха алкохолика за жертва на нещо, което не може да контролира. Те чувстваха, че някъде би могло да се намери лек и за безнадеждните случаи. За мой късмет, моят лекар беше един от тях.
И тогава, през пролетта на 1939г., в Ню Йорк бе отпечатана забележителна книга – „Анонимни алкохолици”. Поради финансови затруднения обаче отпечатването й се забави, а после книгата остана без реклама, като, разбира се, я нямаше и по книжарниците, където човек да я намери, ако случайно е научил за нея. По някакъв начин обаче добрият ми лекар чул и за нея, и за хората, които я издавали. Изпратил някого да му я купи от Ню Йорк и след като я прочел, я взе и ми я донесе. Тази среща с него е повратен момент в живота ми.
|
КЛЮЧОВЕТЕ ЗА ЦАРСТВОТО
