|
Беше поувяхнала, но някак отново разцъфтя. Още имаше мъжа си, дома си и възможност да помогне в основаването на АА в Тексас.
Съзнавах, че ако всеки ден се придържам към това, което правих през последните тринайсет години и половина, ще остана трезва. Не го знаех обаче, когато постъпих в АА. Ясно ми беше, че искам да опитам с АА и ако това не свършеше работа, явно нищо нямаше да ми помогне. Бих искала да мога да обясня как и защо помагат АА, но аз самата не знам. Ясно ми е единствено, че го правят – ако го желаете с цялото си сърце и без никакви резерви. Мисля, че никой не се обръща към АА, преди да е опитал всичко останало. Със стажа си в АА започнах да схващам, че с инат като моя, така болна и с толкова твърда глава, трябваше да я блъскам във всички каменни стени, преди да се почувствам готова за братството. Единственото нещо, което мога да ви предложа, е собствената ми история – от нея ще разберете каква пияница бях.
Произхождам от семейство, което социално приемаше алкохола. Живеехме в Ню Орлиънс, където по онова време, коктейлите, танците и нощните заведени бяха всекидневие – а по-точно типични преживявания всяка нощ. Не си спомням да сме сядали на вечеря у дома, без на масата да има бяло вино или бордо. След ядене винаги си сипвахме ликьор, а сестра ми, брат ми и аз най-много обичахме ментовка. Бях така привикнала, че всъщност не знаех какъв е ефектът от алкохола, защото редовно пиех вино, обикновено с вечерята и винаги с много лед и две лъжички захар. Когато пие, докато се храни, човек не усеща алкохола.
Мисля, че първия път, когато усетих какво може да причини алкохолът, беше на собствената ми сватба. Бях изключително ранима и горда, затова много ме заболя.
Вечерта на сватбения ден направихме голям църковен брак. Но аз не можех да се зарадвам от нищо – бях уплашена до смърт. Уплашена, че роклята няма да ми стои добре, че черквата няма да се изпълни, че ще се просна по лице, докато вървя към олтара; всъщност боях се, че няма да съм примадоната на случая, където бях длъжна да бъда. В ония дни човек не носеше малка орхидея на църковната церемония, а вървеше с огромен букет, като погребален венец, не ти правеха и снимки освен непосредствено преди да влезеш в черквата. И аз – с цялото си притеснение – трябваше да позирам за снимките с огромния букет в ръце. Към края на церемонията вече бях в ужасно състояние и баща ми, който бързо схващаше, нареди: „Госпожица Естър всеки миг ще припадне. Дайте й да пийне нещо.” Прислужничката, към която се обърна, беше старата ни готвачка, а тя обичаше да си пийва. Ема изтича до кухнята, върна се с голяма водна чаша уиски и ме накара да я изпия цялата. Черквата беше само през три преки от дома ни. Влязох бързо в колата и веднага щом слязох, сватбата започна. Изведнъж усетих уискито, когато стъпих на пътеката. Изминах разстоянието като първа балерина. Веднага ми се прииска да започна всичко отначало.
Не мисля, че помня следващите случки съзнателно, но те трябва да са се запазили някъде в подсъзнанието ми. Това уиски наистина ме беше спасило оная вечер и то се превърна в основното ми лекарство след това. Доколкото помагаше в отношенията ми с хората, в него нямаше нищо лошо, но с течение на времето алкохолът показа и лошата си страна. Кога точно съм прекрачила границата, не знам. Нещо обаче се счупи и аз станах зависима от чашката дотам, че не можех без нея.
По причина, която съм забравила, най-накрая си дадох сметка, че имам проблем, макар да не дразнех особено никого, освен семейството си, а те бяха настроени така, защото – след седем години брак – бях решила да се разведа. Разведох се през юли. В Тексас човек може да се разведе само за месец. Тогава се завърнах вкъщи. Бях свободна, бяха, двайсет и една годишна /!?!/ и имах време за себе си. Измъчих много горките мама и татко, но накрая и на мене ми дойде до гуша да живея с тях, така че да наблюдават всичко, което се прави. Не се чувствах сигурна и съзнавах, че съм сглупила, затова се върнах в Тексас и повторно се омъжих за бившия си съпруг. После се преместихме в Оклахома. Тъкмо там всички момчета и Естър се напиваха, а съпругите оставаха трезви. После разказваха. Така продължихме около три години и отново се завърнахме в Тексас. Тогава започна сериозното ми пиене.
Франк, съпругът ми, се връщаше от работа вкъщи, за да ме открие в несвяст. Същото ставаше и след негово пътуване. Една сутрин той ме попита: „Естър, защо ги п правиш тия работи?” „Ами и аз не знам защо,” свих рамене аз. Бях чела доста психиатрична литература и си помислих: „Сигурно трябва да посетя психиатър, за да види какво ми е, пък после ще си пия като дама.” Франк се съгласи: „Щом искаш да се видиш с психиатър, аз ще попитам лекаря си към кого да се обърнеш.” Той излезе да търси лекар, а аз се напих.
Франк се свърза с психиатър, но психиатърът не пожела да се занимава с алкохолик. Нарече ме така, защото пиех твърде много. И така, аз се напивах все повече и повече, докато изведнъж една сутрин се събудих в лудницата.
Никога не съм била в психиатрия и всъщност си мислех, че отивам в частна болница. Тогава се събудих в тая гола стая, без каквото и да е в нея освен решетки; не ми позволяваха да пуша и се държаха с мене…е, като чели наистина съм откачена. Разбрах това и веднага се вбесих, като не пожелах дори да разговарям с дежурния лекар. Исках да си отида вкъщи. Задържаха ме обаче там – очаквало се да остана цял месец, но ме държаха само седемнайсет дни. Знаех си, че бях ужасно объркана в себе си, но излязох много по-зле. Не можех да се отъждествя с останалите в отделението и не си говорих с никого, пък и изобщо не мога да търпя затварянето. Заради объркването и разочарованието си на седемнайсетия ден получих за първи и последен път в живота си истеричен припадък. И така, лекарят ме пусна при едно условие. Настоя да му се обаждам, след като се прибера, и при мене поне за две седмици да идва квалифицирана медицинска сестра.
Бях толкова щастлива да се прибера вкъщи, че се промених за една вечер, но не беше достатъчно. След шестте си години на тревоги не бях научила нищо. Много харесвах лекаря си. Сътрудничех му сто процента! Ето колко нечестна съм със себе си. Сега знам, че и въпросите, които му задавах, и отговорите, които предлагах, ме очертаваха само такава, каквато ми се искаше да бъда. Не намирах, че въпросите, които ми задаваше и на които аз не отговарях искрено, трябва да имат нещо общо с напиването ми от време на време. Така че всичко това все повече задълбочаваше психозата или неврозата, която имах, и това ми беше много неприятно. Мразех и това, което Франк ми беше устроил и просто не знаех какво става. Животът ми беше доста нещастен.
Горе-долу тогава, по Коледа, след доста редовните ми срещи с лекаря, решихме, че няма какво повече да се направи. Винаги когато се напивах, мъжът ми ме завеждаше в общинския рехабилитационен център. Колебаеше се да ме върне в онази болница. Мисля, че аз го бях убедила, че там не могат да ми помогнат.
Както и да е, след Коледа, мъжът ми купи за мене един кокершпаньол, който мисля, е толкова известен в АА, колкото съм и аз самата. Тогава Франк трябваше да замине за Ню Йорк и аз оставах с кучето в половината апартамент, където живеехме, и си мислех – само да имахме къща! Половин апартамент изобщо не е място да се гледа куче. Затова открих една къща и си мислех да се преместим в нея веднага, но Франк беше ужасен, защото така изобщо нямаше да знае какво става с мене. Винаги смяташе, че е по-добре да съм в сграда, където живеят и други хора. Каза ми, че заради пиенето ми изобщо не трябвало да пътува, но сега просто му се налагало да отиде до Ню Йорк за две седмици. Не можело да се изнеса на първи февруари, защото нямало как да остана в новата къща сам-самичка. Заключи: „Ако баща ти дойде и постои с тебе, можеш да вземеш къщата.” Обадих се на баща си и той се съгласи – щял да дойде и да остане с мене, докато Франк се върне. Обичах много баща си, обожавах кучето, тощу –що бях получила новата къща, а Франк ми беше подарил и ново кожено палто – всичко ми беше наред. Но Франк замина за Ню Йорк и аз въпреки всичко се напих.
Баща ми, както вече споменах, е много отстъпчив човек и знае как да ме приласкае. Убеди ме да започна лечение при самаряните. Даже доведе двама души да ми обяснят каква стая ще имам, че той можело да идва на свиждане, че и кучето можело да идва да ме вижда. И така, отидох на лечение при самаряните. Предполагам, че наоколо има още много хора, които са го правили. Сигурно няма лесен начин да се изтрезнее, но този беше най-мъчителният. Лекувах се по този начин три пъти без никакъв успех – поне за мене.
Един лекар, когото познавах от черквата, се интересуваше от моя случай и смяташе, че страдам от недостиг на витамини. Ходех при него няколко пъти на месец да ми бие освежителни инжекции, а после прескачах отсреща да изпия една-две бири, минавах и през магазина за напитки да си взема половинка концентрат за вкъщи. Витамините не ти помагат да останеш трезвен.
Преместихме се още веднъж, този път до Хюстън – мъжът ми мислеше, че промяната на обкръжението ще ми подейства положително и ще се почувствам добре. Пък и нямаше какво друго да се опита. Бяхме пробвали всичко. Можех единствено да повикам лекаря да ми помогне да изтрезнея. Вече нямаше как да отида в болница, защото там не пускаха кучето – оставаше медицинската сестра вкъщи. Всъщност единствено кучето ми обръщаше внимание, когато ме мъчеше махмурлук.
Споменах за някои от смешните неща, но не казах нищо за срама и деградацията. Веднъж паднах и си избих предните зъби. Друг път изтървах двулитрова бутилка с вода върху палеца на крака си. Сложиха ми гипс и не можех да ходя, а лекарят остави гипса три седмици по-дълго, защото все не успяваше да ме завари достатъчно трезва, за да го свали.
Един следобед, вече в Хюстън, се напих като свиня и както не мога да ходя особено стабилно трезва, трябва да ме видите пияна! Както не можех да ходя, се канех да изляза следобед на разходка. Сложих си дънките и се понесох с кучето. Една полицейска кола ни подмина. Полицаят трябва да е забелязал в какво състояние съм, защото решил да ме закара до къщи. Станала съм груба и съм му казала, че няма право да ме спира, затова той откарал у нас кучето, а мене – до ареста. Както вече споменах, аз мразя да ме затварях, пък и зад тези решетки човек не получава хотелско обслужване. Позвънили на мъжа ми да му кажат къде съм и в какво ужасно състояние се намирам; съзнавали, че не см за там, но трябвало да почака, защото в момента на разговора съм удряла с консерва по стената. Искала съм цигара и други услуги, каквито не давали. Държали ме само няколко часа, но през това време си спомням как се отпуснах на нара и изплаках очите си.
Мисля, че вече бях стигнала до дъното.....
|
ЦВЕТЕ ОТ ЮГА
