|
Алкохолът беше като градоносен облак във ведрото небе на този банкер. С рядка проницателност той осъзна, че облакът би могъл да се превърне в ураган.
Как е възможно човек с чудесно семейство, красив дом, отлично служебно и обществено положение във важен град да стане алкохолик?
Както по-късно разбрах в Анонимните алкохолици, за алкохола не са важни нито икономическите въпроси, нито общественото и деловото положение, нито интелектът.
Израснах както повечето американски момчета от средната класа – учех в частни училища и водех типичния за малките градове в Средния Запад обществен живот с някаква работа за джобни пари и малко спорт. Амбицията за успех ми вдъхнаха родителите ми, скандинавци по произход, които бяха дошли със същото отношение в страната на неограничените възможности. „Не оставай без работа. Винаги прави нещо полезно.” Работих какво ли не в свободното си от уроци време и през ваканциите; винаги се стремях да открия нещо, което да превърна в цел на живота си. Тогава военновременната служба прекъсна плановете ми, а след войната трябваше да довърша образованието си. След това пък се ожених, направих първите крачки и в семейството, и в бизнеса си. Животът ми не се различава особено от живота на хиляди младежи от моето поколение. Той показва, че освен алкохола никой и нищо не са виновни.
Стремежът ми да вървя напред и да преуспея ме ангажираше много години, което ми попречи да натрупам истински опит в живота. Не смеех да отделя за алкохол нито време, нито пари. А истината е, че се страхувах да го опитам, за да не заприличам на многото злоупотребяващи, каквито бях срещал в армията. Не обичах хората, които пият, особено когато това влияе на работата им.
С време станах служител и директор на една от най-големите комерсиални банки в окръга. Получих национална оценка за работата си, избраха ме в директорските бордове на много институции, свързани с обществени живот на големия град. Можех само да се гордея със семейството си и гражданската му отговорност.
Пиенето си започнах едва на трийсет и пет години, когато вече си бях изградил доста добра карира. А успехът увеличи обществените ми ангажименти и тогава видях, че много от приятелите ми се радваха на чаша-две при повод, без това да вреди на тях самите или на околните. Не ми беше приятно да съм различен, така че накрая започнах да им правя компания от време на време.
Отначало беше само така – от време на време. После започнах да очаквам с нетърпение уикендите с голфа и задължителния бюфет след играта. Отбиванията ми за коктейл станаха ежедневие. Количествата постепенно нарастваха, появяваха се все нови и нови поводи за почерпка – тежък ден, неприятности и напрежение, лоши новини, добри новини. А защо налитах на все по-големи количества алкохол? Започнах да се плаша, че пиенето става заместник за все повече и повече от нещата, които преди наистина ми харесваха. Голфът, ловът и риболовът вече се превърнаха само в извинение за прекалено пиене.
Давах обещани пред себе си, пред семейството и приятелите си… и не си държах на думата. Кратките сухи периоди завършваха с тежки запои. Опитвах се да прикрия пиенето си,като ходя на места, където не познавам никого. Махмурлукът и угризенията на съвестта вече ме преследваха навсякъде.
Следващите ми стъпки бяха криене на бутилки, намиране на извинени за пътувания, при които да пия без задръжки. Лъжите и объркванията, по-честите случаи на пиене и по-големите количества – тези последствия от алкохола скоро стават ясни за всички, освен за самия човек.
Когато пиенето ми започна да се забелязва и зад гърба ми взеха да шушукат, аз измислих начини да приемам алкохола си незабелязано. Количеството никога не ми стигаше и винаги жадувах за още; манията ми да пия постепенно дойде на първо място в живота ми, особено при пътуване. Плановете ми за пиене ставаха най-важни от всичко.
Опитах се на няколко пъти да спра, но винаги се чувствах отчаян и изоставен. Пробвах и при психиатър, но естествено не му оказах никаква помощ.
Живеех в постоянен страх да не ме хванат, докато карам колата, така че в някои случаи се придвижвах с такси. После някои моменти започнаха да ми се губят и това се превърна в постоянно безпокойство. А да се прибирам вкъщи, без да знам как, да осъзнавам, че е било с колата, стана истинско мъчение за мене. Това състояние започна да ме отчайва.
Скоро ми стана нужно да пия по обед – първо само по две, а после и повече. Работното ми време беше плаващо, така че не винаги имаше значение дали изобщо се седна на бюрото си. Станах небрежен и се случваше да се върна, когато изобщо нямаше нужда. Това също ме тревожеше. През последните ми две години на пиене аз изцяло се промених и станах безогледен, нетолерантен и арогантен човек. В този период на живота ми дойде и омразата. Можех да мразя всичко и всички, ако те ми пречеха да постъпя по своему; изпълвах се със самосъжаление особено когато някой се бъркаше в пиенето ми.
Така и няма да науча кои са всички хора, оскърбени от мене, приятелите, с които съм се отнесъл зле, унижението на семейството ми, тревогата на деловите ми съдружници. И днес ме изненадват хора, които подхвърлят: „Ти май отдавна не си пил, а?” Учудва ме фактът, че са знаели как съм изтървал контрола върху пиенето си. Ето в какво наистина се лъжем. Мислим си, че можем да пием до забрава, без никой да научи. Всички го разбират. Подлъгваме единствено себе си. Мъчим се да осмислим и да извиним поведението си съвършено неоправдано.
Вкъщи винаги сме поощрявали децата да канят по всяко време приятели, но след няколкото преживявания от контакт с пияния баща те задраскаха дома си като място за срещи. По онова време това нямаше особено значение за мене. Бях прекалено зает да си намирам извинени за излизане с приятели по чашка.
По онова време намирах жена си за прекалено дребнава и ограничена. Когато излизахме двамата, полагаше неимоверни усилия, за да ми попречи да изпия повече от чашка. А има ли алкохолик, за когото това количество да е достатъчно? След всички коктейли и вечери тя се чудеше как мога да се докарам до такова състояние само с една чашка. Разбира се, тя изобщо нямаше представа колко лукав може да стане алкохоликът и докъде може да стигне, за да задоволи страстта си да пие още и още след първата чаша. И аз нямах представа.
Накрая започнаха да ни канят все по-рядко, тъй като вече бяха видели какво е пиенето ми.
Две години преди да се присъединя към АА, жена ми замина на дълго пътуване, от което ми писа, че не можела да се върне освен ако не реша да направи нещо за пиенето си. Това ме разтърси, разбира се, но аз й обещах да не пия и тя си дойде. След още една година двамата бяхме на ваканционно пътуване и тя отново си застяга багажа да се върне при родителите си, но аз отново я разубедих с обещание, че ще спра поне за година. Обещах й, но след два месеца започнах отново.
Един ден следващата пролет т ме напусна ,без изобщо да ми каже къде отива с надеждата, че това ще ме постави на място. След два дена ми се обади един адвокат и ми предаде, че трябвало да направя нещо, тъй като тя не можела да ме погледне в същия вид. Аз отново обещах да взема мерки. Лъжи, унижени, безнадеждност, тревога и отчаяние – но и това не ми стигаше.
Понякога идва момент вече да не искате да живеете, а да ви е страх да умрете.
|
МОЖЕШЕ ДА БЪДЕ И ПО-ЗЛЕ
