|
Най-странното е, че въпреки наличието на лесно разпознаваеми симптоми, самият алкохолик почти до края не знае, че е болен. Защото алкохолизмът е от тези особени болести, определяни в английския език като „болестта на отрицанието”. Също както при наркоманията, лекоманията, всички други зависимости и някои психични болести – интегрална част от зависимостта към алкохола е механизъм, който непрекъснато убеждава болния в това, че не е алкохолик.
Подозрението в алкохолизъм е много сериозно обвинение. Защото то има еднозначен морален отзвук. Никой не си признава лесно това, че е разпуснат, особено когато се чувства невинен. А пък нали алкохоликът не се напива предумишлено. Той сам не може да разбере защо се напива. Така че се опитва да оправдае своите постъпки, като прилага рационализирането, т.е. старае се да ги „обясни” по рационален начин.
Намира различни причини: проблеми в работата и семейни проблеми, раздразнение и трудно детство. Политическите събития. Историята и географията. Несъзнателно се опитва да отклони своето внимание от алкохолизма, да прехвърли вината върху някой друг. Най-често върху най-близките. Понякога алкохоликът, съвсем подсъзнателно, търси конфликт, търси страдание, за да може да каже „пих, защото…” или да намери претекст да се напие без чувство за вина.
Рационализирането, цикличните прекъсвания в пиенето, свръхусърдието в работата и грижовността вкъщи в периодите на непиене, манипулирането на хората и фактите, избирателната памет и много други механизми за самозаблуждение – всичко това създава необикновено силна система от отрицания, благодарение на която алкохоликът се защитава от мисълта, че е алкохолик. Тази структура от отрицания има преди всичко интелектуален характер и е особено силна при образованите хора. Вероятно най-силното самозаблуждение е характерно за правистите, които са – както е известно – тренирани в намирането на логични аргументи, пасващи на всяка теза.
С други думи, алкохоликът не вярва, че е алкохолик. А същевременно има все повече неприятни усещания. Чувство за вина и угризения на съвестта. Страх от телефонния звън и при вида на пощенската кутия. Все по-честа смяна на настроенията. Чувство, че другите го отхвърлят. Агресия и озлобление. Болезнена ревност и подозрителност. Склонност към самосъжаление. Чувство за самота и изолация. И най-болезненото: липса на чувството за собствената си ценност. Докато накрая започне да се събужда с проклятия на уста; със страха какви неприятности ще му донесе идващият ден. С мечтата да избяга от този ден: да спи, да не става, да се напие. Заблужденията не му позволяват да забележи истинския източник на тези състояния. Алкохоликът е предубеден, че причината за неговите проблеми са другите хора или обстоятелствата, в които живее. Решава да промени тези обстоятелства. Решава да тренира и да тича. Да се разведе. Да замине. Да си смени работата. Да се ожени. Да се върне. Всичко е напразно. Промените не помагат; защото алкохоликът не може да избяга от себе си и от своята болест, която му причинява вече толкова здравословни, семейни, професионални и правни проблеми, че болният се признава за победен и отива на лекар.
Най-често алкохоликът се появява при лекаря за първи път много години преди да успее да стане трезвен. Защото алкохоликът отива на лекар преди всичко поради това да чуе от него че не е алкохолик.
|
Алкохоликът
