|
Само три години тласнаха това скромно и самотно момиче в дълбините на депресията. Голямото й отчаяние я накара да потърси помощ.
Първата си чаша изпих на петнайсетгодишна възраст и алкохолният ми потенциал ме подтикна да търся някакъв начин за бягство. От онази вечер нататък алкохолът ми беше необходим, а той на свой ред ме използваше, като в продължение на три години диктуваше живота ми.
Пиенето ми никога не е било социално; просто пиех често и в количество, което можех да поема. Крайната ми цел беше да се пропия до смърт. Струваше ми се, че животът ми протича някъде отвън, а истинските неща стават вътре. Толкова дълго се чувствах нещастна, самотна и уплашена, че сметнах концентратите, които тогава открих, за отговор на всичките си проблеми.
Когато дойдоха махмурлукът, разкаянието и загубите на съзнание, се оказа, че концентратите са ужасно болезнен отговор. Колата на родителите ми разви силен афинитет към оградите, а една нощ съм припаднала и съм забила автомобила в канавката, а после в металната ограда на нечий двор. Докато се усетя, мигащите червени светлини на полицейските коли вече достойно заобикаляха ъгъла към мене.
Както ми казаха на сутринта, онази нощ изобщо не съм се представила като скромното и тихо момиче, което съм. Цялото събитие обаче ми е твърде мъгляво. В изневерилата ми памет са останали твърде малко образи. Спомням си обаче как лежах на студения циментов под и късах няколкото откраднати лични карти, как мих лицето си с вода от тоалетната чиния, как крещях истерично увиснала на решетките и ругаех всички наоколо.
Но и този кошмар, естествено, не ме спря. Стана още едно извинение за повече пиене. Взеха ми шофьорската книжка, изправиха ме пред съда и ме осъдиха условно /да не говорим, че бих могла да убия три приятелки и себе си/. Тези неща също не ми направиха впечатление. Скоро се оказа, че училището е започнало да пречи на пиенето ми. Без да се колебая, постъпих по единствения логичен начин – избягах от къщи. Тогава карах последния срок на гимназията, а майка ми лежеше в болница.
Можете ли да си представите как две момичета пътуват на стоп от щата Уошингтън до Лас Вегас? Наистина го направихме и изкарахме цял месец в пиене, гълтане на хапчета и пушене на марихуана; подслонявахме се, където намерехме, в това число една нощ във ветеринарна лечебница; приемахме храна от който ни я предложеше; на практика просехме; крадяхме каквото ни трябваше, а това беше поти всичко.
Това си бягство също завърших в обятията на закона, а приятелката ми постъпи за осем месеца в психиатрична клиника. Бях навършила осемнайсет години по време на пътуването, така че се прибрах вкъщи провесила нос със самолет /по банковата сметка на татко/ при двамата си нещастни, наранени родители.
Тогава вече се намразих и започнах да пия главно за да потисна угризенията на съвестта си и да забравя. Колкото повече пиех, толкова по-зле ставах, така че се налагаха още по-големи количества. Всеки ден ставаше все по-труден за изживяване и аз започнах внимателно да се наблюдавам в огледалото. Какво беше станало със скромното, самотно и набожно градинско цвете? Никога не съм била особено щастлива, но това вече беше нетърпимо.
Чрез пиенето успях да скъсам с всичките си приятели. Вече нямаше човек, с когото да си поговоря. С нарастващото чувство за вина и безкрайната си депресия, бях прекалено слаба, за да продължавам с всекидневното си самоубийство.
Слава Богу, бях чувала за АА, така че им се обадих. Нямах никаква представа какво ще стане – знаех само, че не го искам този живот, ако продължава да е такъв.
Днес не броя тревогите, а щастливите си мигове. Още като попаднах в приятелската средата на първата си сбирка на АА, разбрах, че мястото ми е там. Тези хора разсъждаваха като мене и изпитваха същото. Сред тях открих разбирането, което цял живот съм търсила. Те бяха мои приятели и аз почувствах искрения им интерес към мене. Пред тези нови врати, отворени примамващо пред мене, можах да взема крайното решение да спра – ден за ден, - тъй като и аз съм алкохоличка. А с това дойде и единствената истинска свобода, свободата на истината.
Спонсорката ми обичаше да казва: „Само да можех, бих ти нарисувала картина на живота – прекрасен, какъвто е без къркането…” Тогава толкова ми се искаше да видя картината, както я вижда тя. Е, сега живея в нея, опитвам се да я нарисувам и за останалите. АА станаха моят начин на живот благодарение на тях получих ясна представа за себе си, за същността си, опознах и Бога.
Не бих заменила това с нищо. А единственият начин то да ми бъде отнето е да посегна към първата чаша.
|
re6enieto na edna devojka