Има един филм на Куросава "Да живееш". В началото главният герой го представят като човек, който скоро ще разбере, че му остават шест месеца живот. Описват главният герой като човек, който всъщност от тридесет години не живее.
Като гледах сцената как героят разбира, че скоро ще умре и осъзнава, че изобщо не е живял - все едно я преживях. Блокирах от мъка, паднах на земята, едва след половин час събрах сили и кураж да се изправя.

Сега се опитвам да благодаря, че след като съм осъзнал, че не съм живял, може би имам шанса да поживея. Мога да се възползвам от шанса, че навреме съм осъзнах провала на досегашния си "живот".
Затова благодарих на Този, Който ми даде този шанс.

Затова недей да благодариш на мене, а благодари на Този, Който ти е показал, че вървиш на грешен път.
И според мене единственият адекватен начин на благодарност е да се възползваш от тази възможност. Да направиш всичко възможно, ако все пак имаш желание да промениш нещо.
И ако наистина имаш това желание и ако се намираш на осемдесет стотинки от възможното разрешение - какво ти пречи да опиташ?