Въпреки големите и възможности, алкохолът почти не сложи край па живота и. Като един от първите членове на АЛ, тя помогна много за популяризиране на идеята в самото начало.

Та за какво говорех... Отнякъде далече, като в делириум, чувах собствения си глас - виках някоя си Дороти, говорех за магазини, за професии... думите станаха по-ясни... звукът на собствения ми глас ме уплаши с приближаването си... изведнъж - ето ме, говоря за не знам си какво, на човек, когото не познавам. Изведнъж затворих уста. Къде се намирах?
Събудих се в непозната стая, лежах напълно облечена върху легло или кушетка. Бях се събуждала в собствената си стая, под или върху завивките на собственото си легло, без да знам колко часа е и какъв ден е, без да смея да попитам... но това беше друго. Този път сякаш вече бях будна, седях на голям люлеещ се стол и явно бях увлечена в разговор със съвършено непозната млада жена, на която пък това не изглеждаше необичайно. Тя продължаваше да приказва, беше й приятно и естествено.
Огледах се ужасена. Намирах се з голяма, мрачна, доста бедно обзаведена стая на приземен етаж, Но гръбнака ми пробягаха студени тръпки; зъбите ми тракаха; ръцете ми така трепереха, че ги пъхнах под себе си. Наистина бях уплашена, но това не предполагаше такава бурна реакция. Знаех си добре на какво се дължи това - с чаша алкохол щях да се оправя. Сигурно бе минало доста време от последното ми питие, обаче не смеех да помоля непознатата за чашка. Трябваше да се измъкна оттук. Така или иначе, трябваше да се махна, преди да съм издала пълното си

2
незнание как съм се озовала тук, а тя да разбере, че съм напълно и завършено луда. А бях луда - иначе не можеше да бъде!
Треморите се влошиха и погледнах часовника си - шест часа. Последния път, доколкото си спомнях, показваше един. Тогава се бяхме разположили в един ресторант с Рита, аз пиех шестото си мартини и се надявах сервитьорът да е забравил поръчката ни за обед... или поне да я забави дотолкова, че да мога да изпия още няколко. Пред Рита бях изпила само две, но успях да глътна четири, докато я чаках, и разбира се бях поела обичайните неизброени глътки от шишето вкъщи при бавното си и безразборно обличане. Всъщност в един часа бях в учудващо добра форма - не чувствах никаква болка. Какво би могло да се е случило? Тогава бях в центъра на Ню Йорк, на шумната Четиридесет и втора улица... а тук явно беше тих жилищен квартал. Защо ли „Дороти" ме бе довела насам? Коя беше тя? Къде я бях срещнала? Не знаех отговора, а не смеех да попитам. По държанието й не личеше нещо да не е наред, но какво бях правила аз в изтеклите пет часа? Виеше ми се свят. Възможно ли е да съм извършила нещо ужасно и дори да не го знам!
Измъкнах се някак оттам и изминах пет преки покрай червеникавокафяви сгради. Никъде не видях кръчма, но попаднах на спирка на метрото. Името й ми беше непознато, така че се наложи да питам как да стигна до ,,Гранд Сентръл". Нужни ми бяха три четвърти час и две смени на влакове, за да се озова там - на мястото, което помнех. Била съм някъде в покрайнините на Бруклин.
Тази вечер се напих много, което беше нормално, но сега си спомнях всичко и това беше необичайно. Спомням си, че преминах през онова, което сестра ми нарича моя „вечерна процедура" - да се мъча да открия името на Уили Сийбрук в указателя. Спомням си за твърдото решение да го намеря и да го помоля за помощ при

3
влизане в „приюта", за който ми беше писал. Спомних си как заявих, че трябва да направя вещо в това отношение, че това не може да продължава... Гледах с копнеж към прозореца като към достъпно разрешение и потръпвах при мисълта за оня, другия прозорец преди три години, който причини шестмесечната ми агония в лондонско болнично отделение. Спомних си и как пълнех шишенцето от кислородна вода в аптечката с джин и за да не го намери сестра ми, го пъхах под дюшека. После идваше нарастващият ужас от безкрайната нощ - тогава заспивах по за съвсем малко и се събуждах плувнала в студена пот и разтърсена от пълно отчаяние, за да отпия набързо от шишенцето и да се забравя отново в благодат. ,,Ти си луда, луда, луда," ехтеше в главата ми, но аз удавях всеки завръщащ се лъч съзнание в още алкохол.
Това продължи още два месеца, преди да се озова в болница и да започна бавната си битка по обратния път към нормалността. Тогава бях трийсет и две годишна, а лечението ми продължи повече от година.
Когато си помисля за ужасната последна година на. пиене, аз се чудя как съм я издържала - и физически, и психически. Имаше, разбира се, периоди, когато ясно си давах сметка в какво съм се превърнала, подсилвани от спомени за онова, което бях и което мечтаех да стана. Контрастът беше съкрушителен. Докато седях в кръчмата на Второ авеню и приемах почерпка от всички, които ми предлагаха, защото малкото ми пари бяха приключили, или вкъщи -с неизменната чаша в ръка, - аз все си спомнях и спомнях. Тогава пиех по-бързо, за да ускоря забравата. Трудно ми беше да се примиря с отвратителното си настояще, като го сравнявах с простичките факти от миналото.
Семейството ми имаше пари - никога се съм получавала отказ за което и да е свое материално желание. Най-добрите европейски

4
пансиони и специализирани училища ме бяха подготвяли за традиционната роля в обществото и семейния живот. Времената, когато израснах (епохата на Сухия закон е обезсмъртена от Скот Фицджералд и Джон Хелд-младши), ме научиха да бъда весела като най-веселите; вътрешният ми подтик ме накара да ги задмина. Омъжих се само година след като навлязох в обществото. Дотук всичко беше наред и по план - както при хиляди хора. По-нататьк обаче животът ми стана само мой. Съпругът ми беше алкохолик -можех само да презирам хората без собственото ми удивително умени да нося - и резултатът беше неизбежен. Разводът ми съвпадна с банкрута на баща ми, аз тръгнах на работа и захвърлих задълженията и отговорностите към всички освен към себе си. Лично за мене, работата беше просто ново средство за основната ми цел - да правя единствено каквото ми се иска.
Следващите десет години твърдо следвах целта си. Заради свободата и вълнуващия живот заминах да живея в чужбина. Имах собствена фирма, която имаше достатъчно успех, за да задоволявам повечето си желания. Контактувах с всички хора, които ми бяха интересни; разглеждах любопитни места; правех каквото 1УШ хрумне... и се чувствах все по-нещастна. С упоритостта и своенравието си скачах от удоволствие на удоволствие, но завръщанията ме смаляваха все повече и повече. Махмурлукът започна да взема застрашителни размери и чашата ми сутринта се превърна във наложителна потребност. Белите петна в паметта ми се увеличиха и често нямах никаква представа как съм се прибрала у дома. Щом приятелите ми подхвърляха, че злоупотребявам с алкохола, те веднага преставаха да ми бъдат приятели. Движех се от група в група, после от място на място и продължавах да пия. Пиенето по коварен начин бе станало по-важно от всичко останало. Вече не ми доставяше удоволствие - просто притьпяваше болката, -

5
но трябваше да го имам. Бях безкрайно нещастна. Без съмнение изгнанието ми себеше проточило прекалено - трябваше да се прибера в Америка. Направих го. И за мое учудване, пиенето ми се влоши.
Когато влязох в санаториум за продължително и усилено психиатрично лечение, бях уверена, че съм преживяла сериозен психически срив. Търсех помощта на лекарите и се опитвах да им помагам. Докато траеше лечението, започнах да добивам представа за себе си, за темперамента, който ми бе причинил такива неприятности. Бях свръхчувствителна и стеснителна идеалистка. Неспособността ми да приема суровата действителност на живота ме бе превърнала в обезверена скептичка, навлякла броня, за да се предпази от недоразуменията в света. Тази броня се бе превърнала в затворнически зид и ме бе заключила в самотата... и страха. Останало ми беше единствено твърдото намерение да изживея собствения си живот сред враждебния свят и ето в какво се бях превърнала - във вътрешно уплашена и външно дръзка жена, която отчаяно се нуждае от опора, която да й вдъхва надежда.
Тази опора беше алкохолът и аз изобщо не виждах как мога да продължа живота си без него. Когато лекуващият ме лекар заяви, че вече никога не трябва да докосвам алкохол, просто не можех да си позволя да му повярвам. Трябваше да продължа с опитите, да се оправя достатъчно, за да пия колкото ми е необходимо, без това да МИ вреди. А и откъде би могъл той да разбере? Не беше от пиещите и не знаеше какво значи да имаш нужда от пиене, нито какво представлява чашката, когато си зле. Искаше ми се да живея, но не в пустиня, а по нормален начин, а за мене нормалният живот беше общуването с хора, които пият - въздържателите не принадлежаха към него. Пък и не бях сигурна дали можех да устоя да не пия при контакти с пиещи. Тук имах право - не се чувствах добре с каквито и да е хора без пиене. Никога не съм се чувствала.

6
Естествено, въпреки добрите си намерения, въпреки защитения си живот зад стените на санаториума, аз се напих няколко пъти и бях изумена... и дълбоко смутена.
Тъкмо тогава лекарят ми даде да прочета книгата „Анонимни алкохолици". Първите глави възприех като откровение. Значи не съм единственият човек на света, който се чувства и държи така! Не съм нито луда, нито порочна - просто съм болна. Страдам от действителна болест, която си има и име, и симптоми както диабета, рака или туберкулозата - болест, която заслужава уважение, а не морално клеймо! Но тогава се натъкнах на неочаквано затруднение. Религията не ми допадаше, не обичах да се споменава нито Бог, нито някое от останалите божества, изписвани с главна буква. Щом това беше единственото спасение, то явно не ставаше за мене. Аз съм интелектуалка и имам нужда от интелектуален, а не емоционален отговор. Съвсем откровено споделих това с лекаря си. Исках сама да стъпя на крака, а не да подменям едната опора с друга, при това с толкова нееластична и съмнителна опора. И така, още няколко седмици четох с неохота неприятната ми книга и започнах все повече и повече да губя надежда.
Тогава стана чудото - за мене/То не винаги и не при всички идва така ненадейно, но аз изпаднах в лична криза, която ме изпълни с необуздан и справедлив гняв. Докато се ядосвах безпомощно и кроях планове да се напия хубавичко, за да им покажа, окото ми попадна на едно изречение от отворената на нотното ми шкафче книга: ,,Не можем да живеем в гняв." Сякаш зидовете около мене паднаха и нахлу светлина. Не бях попаднала в капан. Не бях безпомощна. Бях свободна и нямаше нужда да пия, за да им покажа. Това не беше „религия", беше свобода! Освобождаване от гнева и от страха, свобода да се опознае щастието и любовта.

7
Отидох на една от сбирките, за да видя с очите си тая група чудаци и нехранимайковци. Но да се присъединя към каквото и да е множество - още откакто напуснах собствения си свят на книги и мечти, - да бъда в контакт с истинските хора с веселбите и професиите им, винаги ме е карало да се чувствам неспокоен външен човек и да търся помощ в стимула на алкохола. Влязох разтреперана в една бруклинска къща, изпълнена с непознати... и най-накрая открих, че съм попаднала сред свои. На иврит съществува друго значение на думата, превеждана обикновено в Библията като „спасение". То е „да се прибереш вкъщи". Бях открила спасението си. Вече не бях сама.
Това беше началото на новия ми живот, по-цялостен и по-щастлив живот, отколкото някога съм си представяла, че може да съществува. Бях открила приятели, които ме разбираха; често знаеха какво мисия и чувствам по-добре от самата мене и не ми позволяваха да се зазидам в собствения си затвор от самота и страх заради обиди и наранявания, които сама си измислям. След разговор с приятелите си усещах, че в мене нахлуват обилни струи светлина и ми показват коя съм всъщност, показват ми, че съм като тях. Всички ние имаме стотици общи черти в характера - страхове и фобии, неща, които харесваме или мразим. Изведнъж започнах да се приемам, с всичките си грешки, каквато съм - не сме ли такива всички? Това ме накара да почувствам ново вътрешно спокойствие, да намеря воля и сили да направя нещо за чертите от характера си, които ми пречеха.
Но нещата не спряха дотук. Тези хора знаеха какво да направят с черните бездни, които зейваха пред мене с готовност да ме погълнат в случаите, когато се чувствах потисната или притеснена. Съществуваше конкретна програма, създадена да обезпечи най-голямата вътрешна сигурност за онези от нас, които твърде дълго

8
са бягали от живота. Чувството за надвиснала над главата ми заплаха, което ме бе преследвало години наред, започна лека-полека да се разсейва, щом започнах да следвам дванайсетте стъпки. Те вършеха работа!
Като активен участник в работата на АА от 1939 г. насам, аз накрая се почувствах полезен член на човешката раса. Имам какво да дам на човечеството, тъй като притежавам странния дар, като другар по страдание, да помагам и да успокоявам онези, които са се препънали и са паднали в сблъсъка си с живота. Най-голямо удовлетворение ми даде съзнанието, че съм дала своята дан за новото щастие, намерено от безброй други, подобни на мене. Мога отново да работя и да си изкарвам хляба, което също е важно, но стои на второ място. Смятам, че силата на волята, на която някога разчитах така много, накрая е намерила подходящото си място, защото много пъти през деня мога да кажа ,,Нека бъде Твоята воля, а не моята" и да го мисля.