12
Достигнали до духовно пробуждане като резултат от тези стъпки, ние се постарахме да предадем тяхното послание на други алкохолици и да прилагаме тези принципи във всичките си дела


Радостта от живота е тема на стъпка дванадесета на АА, а действието е нейната ключова дума. Тук ние се обръщаме към нашите братя по нещастие, алкохолиците, които все още страдат. Тук разбираме какво означава да даваш, без да искаш отплата. Тук започваме да упражняваме във всекидневния си живот всички Дванадесет стъпки на програмата така, че самите ние и тези около нас да достигнат до душевна трезвост. Пълното осъзнаване на смисъла на стъпка Дванадесета ни позволява да разберем, че става дума за любов, която няма цена. Нашата Дванадесета стъпка също така гласи, че в резултат на прилагането на всички стъпки ние сме намерили нещо, което се нарича духовно пробуждане. За всеки нов член на АА това често изглежда съмнително и невероятно. "Какво разбирате под духовно пробуждане?", питат те. Вероятно съществуват толкова много определения за духовното пробуждане, колкото са и хората, които са достигнали до него. Сигурно обаче всяко истинско пробуждане има нещо общо с другите. При това не е трудно да се разберат общите неща. Когато един човек се е пробудил духовно, най-значимият смисъл на това е, че той вече е в състояние да прави, чувства и да вярва в това, в което по-рано само със собствените си сили и средства не е могъл. Този човек е получил дар, равностоен на ново съзнание и съществуване. Той е тръгнал по път, който води на някъде, разбира, че животът не е задънена улица, че не е нещо, което трябва да изтърпиш или с което трябва да се пребориш. В истинския смисъл на думата се е променил, защото вече притежава източник на сила, от която до сега по един или друг начин сам се е лишавал. Открива, че притежава честност, толерантност, себеотрицание, душевен покой и любов, на които до сега се е смятал неспособен. Това, което е получил, е безплатен дар, за който все пак до известна степен сам се е подготвил. Начинът на подготовка за получаването на този дар се състои в изпълнението на Дванадесетте стъпки на нашата програма. Така че нека накратко разгледаме какво сме се опитвали да постигнем до този момент: Стъпка Първа ни откри един удивителен парадокс: Открихме, че сме напълно неспособни да се отървем от алкохолното си пристрастие, докато първо не признаем, че сме безпомощни пред него. В стъпка Втора видяхме, че след като не можехме да си възвърнем здравия разум, някаква Висша сила трябваше да направи това в името на нашето спасение. Ето защо в стъпка Трета оставихме волята и живота си в ръцете на Бог, така както Го разбираме. За момент тези от нас, които бяха атеисти или агностици откриха, че собствената ни група или АА като цяло могат да се проявят като висша сила. Тръгвайки към стъпка Четвърта, ние започнахме да търсим у себе си причините, които ни бяха довели до физическа, морална и духовна разруха. Направихме си си дълбока и безстрашна духовна равносметка. Обръщайки се към стъпка Пета решихме, че самоанализът сам по себе си не е достатъчен. Знаехме, че трябва да се откажем от опасния навик да живеем сами с проблемите си и трябва да ги споделим с Бог и друго човешко същество. При стъпка Шеста мнозина от нас се препънаха по простата причина, че не искахме всичките ни недостатъци да бъдат премахнати, тъй като все още бяхме привързани към някои от тях. И все пак знаехме, че трябва да влезем в съгласие с основния принцип на стъпка Шеста. Затова решихме, че макар и да не можехме все още да изоставим някои свои недостатъци, трябваше все пак да се откажем от упоритото, бунтарско вкопчване в тях. Казвахме си: "Може да не съм в състояние да направя това днес, но поне мога да спра да викам: "Не, никога!". Тогава, при стъпка Седма, смирено помолихме Бог да отстрани нашите недостатъци, доколкото бе възможно в този момент и в степен, която му бе угодна. При стъпка Осма продължихме да прочистваме душите си, защото разбрахме, че се намираме в конфликт не само със самите себе си, но и с хората и обстоятелствата в света, в който живеем. Трябваше да потърсим примирие, така че направихме списък на хората, на които бяхме причинили зло и пожелахме да се помирим с тях. Продължихме това и при стъпка Девета, като изкупувахме вината си пред засегнатите, освен в случаите, когато това би навредило на тях или на други хора. От този момент, при стъпка Десета, започнахме да изграждаме основите на ежедневния си живот и ясно осъзнахме, че трябва да продължим с личния самоанализ и незабавното признаване на грешките, които допускаме. При стъпка Единадесета видяхме, че ако Висшата сила ни бе възвърнала здравия разум, и ни бе дала възможност да живеем в душевен покой в един мъчително объркан свят, то тогава си струва да опознаем по-добре Висшата сила чрез колкото се може по-пряк контакт. Открихме, че постоянството в медитацията и молитвата откриваше пътеката така, че там, където преди имаше само едно малко поточе, сега течеше река, водеща ни до сила, на която можехме да разчитаме, и до сигурно напътствие от Бог, така както все по-добре започвахме да Го разбираме. И така, осъществявайки тези Стъпки, ние достигнахме до духовно пробуждане, в което вече нямаше никакво съмнение. Виждайки тези, които сега започваха и все още не се съмняваха в себе си, останалите от нас бяха в състояние да забележат настъпващата промяна. Въз основа на огромния си натрупан опит можехме да предвидим, че съмняващият се, който все още твърдеше, че няма "духовен поглед" и който все още гледаше на любимата си АА група като на висша сила, щеше да обикне Бог и да го нарече с името Му. Какво още може да се каже за стъпка Дванадесета? Чудесната енергия, която тя освобождава, и напрегнатото предаване на посланието на АА на други страдащи алкохолици, което в крайна сметка превръща Дванадесетте стъпки в ръководно начало на всички наши дела, е отплатата, великолепната реалност на братството на "Анонимните алкохолици". Дори и последният от новодошлите изпитва удоволствие, за което дори на сън не е мечтал, когато се опитва да помогне на събрат алкохолик, който е по-сляп от него. Това означава наистина да даваш, без да очакваш отплата. Той не очаква неговият събрат по страдание да му заплати, дори не очаква от него да го обича. И тогава открива, че чрез божествения парадокс на този начин на даване е открил собственото си възнаграждение, независимо от това дали брат му вече е получил нещо или все още не е. Собственият му характер е все още пълен с недостатъци, но той все пак знае, че Бог му е дал възможност да положи началото, и чувства, че пристъпва към нови чудеса, радости и преживявания, за които дори не е мечтал. Практически всеки член на АА заявява, че няма по-дълбоко удовлетворение и по-голяма радост от доброто изпълнение на стъпка Дванадесета. Да виждаш очите на мъже и жени да се разтварят удивено, когато те пристъпват от мрака към светлината, да виждаш животът им да се изпълва с нови цели и смисъл, да виждаш цели семейства отново събрани, да виждаш отритнатия алкохолик отново приет в обществото като пълноправен гражданин и преди всичко да гледаш как тези хора се пробуждат за присъствието на любящия Бог в живота си - тези неща са същност на това, което получаваме, когато предаваме посланието на АА на други алкохолици. Но това не е единственият начин на практикуване на стъпка Дванадесета. Ние седим и слушаме на сбирките на АА, не само за да получим нещо за себе си, но и за да дадем опората и подкрепата, които нашето присъствие може да даде. Ако дойде нашият ред да говорим на някоя сбирка, отново се опитвахме да предадем посланието на АА. Независимо от това дали ни слуша само един човек или много хора, това е все работа по стъпка Дванадесета. Има много възможности дори за тези от нас, които не умеят да говорят пред публика или са в такова положение, че не могат да извършват непосредствена, пряка работа по тази Стъпка. Можем да бъдем тези, които се заемат с неувлекателните, но важни задачи, които създават добри условия за изпълнението на стъпка Дванадесета, да речем като подготвим почерпката с кафе и сладкиши след сбирките, по време на която след разговори и шеги толкова много скептично настроени, подозрителни новодошли са намерили доверие и спокойствие. Това е изпълняване на стъпка Дванадесета в истинския смисъл на думата. "Даром получи, даром отдавай..." е сърцевината на тази част от стъпка Дванадесета. Може би при тази Стъпка често ще се сблъскваме с неща, които ще ни се струва, че временно ни отклоняват от правия път. В даден момент те ще ни изглеждат като пречки, но по-късно ще видим, че са всъщност мостове към по-добри неща. Например, можем да вложим много старание да помогнем на определен човек да остане трезвен и след многомесечни усилия да видим, че той се връща към пиенето. Това може да стане в няколко последователни случая и ние може да изпаднем в отчаяние, че не сме способни да носим посланието на АА. Или може да се сблъскаме с обратното положение, при което изпадаме във възторг, защото успяваме. Тук изкушението е да развием собственическо чувство спрямо тези новодошли. Вероятно се опитваме да се намесваме със съвети в техните собствени работи, за което всъщност не сме компетентни или изобщо не би трябвало да го правим. Тогава се чувстваме засегнати и смутени, когато съветът ни е пренебрегнат или когато е приет, а нещата още повече са се объркали. Чрез усилена и ревностна работа по стъпка Дванадесета, понякога можем да предадем посланието на толкова много алкохолици, че те да ни гласуват доверие. Да речем, че ни изберат за ръководител на групата. Тук отново влизаме в изкушението прекалено много да ръководим, като понякога това води до рязък отпор и до други последствия, които трудно понасяме. С течение на времето обаче ясно осъзнаваме, че това са само мъките на израстването, от които може да дойде само добро, ако все по-често се обръщаме за отговор на проблемите към всички Дванадесет стъпки. Сега идва най-големият въпрос. Как можем да прилагаме тези принципи във всички наши дела? Можем ли да обичаме живота като цяло също толкова горещо, колкото обичаме тази малка част, която откриваме, когато се опитваме да помогнем на други алкохолици да достигнат до трезвост? Можем ли да вложим в нашия понякога разстроен семеен живот същия дух на любов и търпимост, който влагаме в групата на АА? Можем ли да имаме същото доверие и вяра в тези хора, които са били заразени и понякога осакатени от собственото ни заболяване, каквото имаме в наставниците си? Можем ли действително да пренесем духа на АА в ежедневната си работа? Можем ли да посрещнем новооткритите си отговорности спрямо света като цяло? И можем ли да вложим нова цел и преданост в религията, която сме избрали? Можем ли да открием нова радост в живота, като се опитваме да направим нещо по отношение на всичко това? И по-нататък, как ще се справим с привидния провал или успех? Можем ли сега да приемем и да се нагодим и към двете, без да изпадаме в отчаяние или да се възгордяваме? Можем ли да приемем бедността, болестите, самотата и тежките загуби смело и спокойно? Можем ли постоянно да се задоволяваме с по-скромните, макар и понякога по-трайни удовлетворения, когато по-ярките и блестящи успехи са ни отказвани? Отговорът на АА на всички тези въпроси за живота е: "Да, всички тези неща са възможни." Знаем това, защото виждаме как монотонността, болката и бедствията се обръщат в полза на тези, които постоянно се стараят да прилагат в живота си Дванадесетте стъпки на АА. И ако това е истина за много алкохолици, които са се възстановили в АА, тя може да бъде истина и за много други. Разбира се, всички анонимни алкохолици, дори и най-добрите, далеч не могат да се похвалят с постоянни постижения. Без непременно да посегнем към първата чаша, ние често се отклоняваме от правия път. Проблемите ни някога започват от равнодушието. Ние сме трезви и щастливи с нашата дейност в АА. Нещата вървят добре вкъщи и в работата ни. Ние естествено се поздравяваме за това, което по-късно се оказва прекалено лесна и повърхностна позиция. Временно преставаме да израстваме духовно, защото се чувстваме доволни, че не са ни необходими всички Дванадесет стъпки. Добре ни е и само с някои от тях. Може би ще ни бъде добре само с две, Първата стъпка и тази част от Дванадесета, където "предаваме посланието". На жаргона на АА това блажено състояние е известно като "двете малки стъпки". И то може да продължи сто години. Дори и най-добронамерените от нас могат да се загубят сред илюзиите на "двете малки стъпки". Рано или късно розовият облак се разкъсва и животът ни става отчайващо скучен. Започва да ни се струва, че АА в крайна сметка не е оправдало нашите очаквания. Ние сме озадачени и обезкуражени. Тогава може би животът, както често се случва, ни поднася огромен залък, който дори не можем да преглътнем, а камо ли да смелим. Не успяваме да получим служебното повишение, за което сме положили толкова усилия. Губим добрата си работа. Може би имаме сериозни домашни или емоционални затруднения или може би момчето, за което си мислехме, че е под опеката на Бога, загива при военни действия. Тогава какво? Разполагаме ли ние, алкохолиците от АА, или можем ли да се сдобием със силата да се справим с бедите, които връхлитат върху толкова много от нас? Това са житейски проблеми, с които преди изобщо не бяхме в състояние да се справим. Можем ли сега с помощта на Бог, както Го разбираме, да се справим с тях така добре и толкова храбро, както нашите приятели алкохолици често правят? Можем ли да превърнем тези беди в придобивки, в източници на духовно израстване и душевно спокойствие за самите нас и за тези около нас? Е, определено сме способни на това, ако преминем от "двете малки стъпки" към "дванадесетте стъпки", ако желаем да получим онази Божия милост, която може да ни поддържа и да ни дава сили при всяка катастрофа. Нашите основни проблеми са сходни с тези на всички други хора, но когато положим истинско усилие да "приложим тези принципи във всичките си дела", добре подготвените анонимни алкохолици изглежда имат способността с Божията милост да овладеят тези проблеми и да ги обърнат във вяра. Виждали сме членове на АА да страдат от продължително и фатално заболяване без да се оплакват, при това често оставайки в добро настроение. Понякога сме виждали семейства, разпаднали се поради неразбирателство, дрязги и изневяра, отново да се събират благодарение на начина на живот с помощта на АА. Въпреки че повечето от АА печелят относително добре, някои наши членове никога не успяват да стъпят на краката си в парично отношение, а други се сблъскват със сериозни финансови затруднения. Обикновено виждаме как такива положения се посрещат спокойно и с вяра. Като повечето хора ние установихме, че можем да се справяме с големите неприятности, които понякога ни връхлитат. Но както и другите, често по-трудно понасяме по-дребните и постоянни житейски проблеми. Отговорът лежи в по-нататъшното духовно развитие. Само по този начин можем да увеличим изгледите си за наистина щастлив и полезен живот. С духовното си израстване откриваме, че старото ни отношение към инстинктите ни трябва да бъде коренно променено. Желанията ни за емоционалната сигурност и богатство, за личен престиж и власт, за любов и щастлив семеен живот - всички те трябва да бъдат обуздавани и пренасочвани. Научихме, че задоволяването на инстинктите ни не може да бъде единствена и крайна цел на живота ни. Ако поставяме на първо място инстинктите, всъщност поставяме каруцата пред коня и ще бъдем издърпани назад към разочарованието. Когато обаче сме готови да поставим на първо място духовното израстване - тогава, и само тогава, ще имаме истинска възможност да успеем. Ако продължим да израстваме духовно след като се присъединим към АА, отношението и постъпките ни спрямо сигурността - емоционална и финансова - започва да се променя из основи. Желанията ни за емоционална сигурност, както ние я виждаме, постоянно ни поставяха в невъзможни отношения с други хора. Въпреки че понякога не го осъзнавахме, резултатът беше винаги един и същ. Или се опитвахме да играем ролята на Бог и да властваме над околните, или настоявахме да бъдем прекалено зависими от тях. Когато хората ни оставяха временно да ръководим живота им, като че ли все още бяха деца, ние се чувствахме много щастливи и сигурни. Когато обаче най-накрая те ни се противопоставяха или бягаха от нас, тогава бяхме горчиво разочаровани и наранени. Ние ги упреквахме, тъй като не бяхме в състояние да видим, че причината беше в нашите неразумни претенции. Когато заставахме на обратната позиция и като малки деца настоявахме, че хората трябва да ни предпазват и да се грижат за нас, и че светът е длъжен да ни осигури средства за съществуване, резултатът бе също така плачевен. Това често караше хората, които най-много обичахме, да ни избягват или дори напълно да ни изоставят. Трудно понасяхме разочарованието. Не можехме да си представим, че другите могат да постъпват така спрямо нас. Не можехме да проумеем, че макар и възрастни по години все още постъпвахме детински, опитвайки се да превърнем всички приятели, съпруги, съпрузи, дори самият свят - в грижовни родители. Отказвахме да си вземем горчивия урок, че прекомерната зависимост не води до успех, защото всички хора грешат и дори и най-добрите понякога ще ни изоставят, особено когато изискванията ни за внимание са прекомерни. С духовното си израстване осъзнахме тези заблуди. Стана ни ясно, че ако искаме да се чувстваме емоционално сигурни между възрастни хора, би трябвало да построим живота си на принципа "давам-вземам"; би трябвало да развием чувство за партньорство и братство с всички около себе си. Видяхме, че би трябвало постоянно да даваме нещо от себе си, без да искаме нещо в отплата. Когато постоянно постъпвахме по този начин, постепенно открихме, че привличаме хората към себе си както никога по-рано. И дори ако те ни подвеждаха, можехме да проявим разбиране и да не се засягаме прекалено много. С още по-нататъшното си израстване открихме, че най-добрият източник на емоционална стабилност е самият Бог. Установихме, че зависимостта от неговата абсолютна справедливост, опрощение и любов е здравословна и дава резултат там, където нищо друго не успява. Ако наистина се уповавахме на Бог, не можехме да се правим на Господ пред приятелите си, нито пък да изпитваме нужда да разчитаме изцяло на защитата и грижата на хората. Това беше новото отношение, което в крайна сметка донесе на много от нас вътрешна сила и покой, които не можеха да бъдат смутени от несъвършенствата на другите или от каквито и да е независещи от нас беди. Научихме, че този нов поглед към света е особено важен за нас алкохолиците, защото алкохолизмът е самота, независимо от това, че бяхме заобиколени от хора, които ни обичаха. Когато нашето самоволие пропъди от нас всички и изолацията ни стана пълна, то ни караше да си придаваме важности по евтините кръчми и след това да се влачим самотно по улиците, разчитайки на милосърдието на случайни минувачи. Все още се опитваме да намерим емоционална сигурност като се налагаме или зависим от другите. Дори когато щастието не ни бе изневерило напълно и независимо от това се чувствахме сами в света, ние все още се опитвахме да намерим сигурност в нездравословно доминиране или зависимост. За тези от нас, които постъпваха така, АА имаше особено значение. Там започнахме да се учим как да се държим с хората, които ни разбираха; нямаше повече да бъдем сами. Повечето семейни хора в АА имат щастлив брак. Учудващо често АА отстранява щетите, нанесени на семейния живот от дългите години алкохолизъм. Но както и при всички други общности, при нас също се срещат понякога ужасяващи сексуални и брачни проблеми. Трайното разтрогване на браковете или разделите все пак не са обичайни за АА. Основният ни проблем не е как да опазим брака си, а как да бъдем по-щастливи в семейството си, като отстраним сериозните емоционални деформации, които толкова често се коренят в алкохолизма. Почти всяко здравомислещо човешко същество в даден момент от живота си изпитва непреодолимо желание да намери спътник от противоположния пол, с който да постигне най-хармоничен съюз - духовен, умствен, емоционален и физически. Този мощен порив стои в основата на велики човешки постижения; той е творческата енергия, която оказва дълбоко влияние върху живота ни. Бог ни е сътворил по този начин. И така, въпросът е следният: Как поради незнание, насилие или самоволие злоупотребяваме с този дар и по този начин се саморазрушаваме? Ние, анонимните алкохолици нямаме претенциите да дадем изчерпателни отговори на такива вечни въпроси, но опитът ни дава някои отговори, които са ни от полза. Когато връхлита алкохолизмът, могат да се създадат противоестествени положения, които разрушават брачното партньорство и съвместимите връзки. Ако е засегнат мъжът, съпругата трябва да стане глава на семейството, често тя трябва да печели хляба. С влошаване на нещата съпругът се превръща в болно и безотговорно дете, за което трябва да бъдат полагани грижи и което трябва да се измъква от безконечни беди и неприятности. Постепенно и обикновено без да го осъзнава, съпругата е принудена да се превърне в майка на един блуден син. А ако тя поначало има силно развит майчински инстинкт, положението се утежнява. Очевидно при тези обстоятелства не може да става дума за партньорство. Съпругата обикновено продължава да прави това, което смята за най-добро, но междувременно алкохоликът ту харесва, ту ненавижда майчинските й грижи. Създават се сложни взаимоотношения, които впоследствие трудно се отстраняват. Независимо от това, под влиянието на Дванадесетте стъпки на АА, тези положения често се оправят.* Все пак, когато деформирането е било голямо, може да се наложи дълъг период на търпеливи опити. След като съпругът се е присъединил към АА, съпругата може да бъде недоволна, дори да прояви открита ревност поради факта, че братството "Анонимни алкохолици" е постигнало точно това, което на нея не й се е удало през всичките години на всеотдайност. Съпругът й може дотолкова да се увлече от АА и новите си приятели, че - без да си дава сметка - отсъства от къщи по-често, отколкото когато е пиел. Виждайки недоволството й, той и препоръчва Дванадесетте стъпки на АА и се опитва да я поучава как да живее. Тя естествено смята, че в продължение на години се е справяла с живот много по-добре от него. И двамата взаимно се упрекват и се питат, дали бракът им някога отново ще бъде щастлив. Може дори да започнат да подозират, че още от самото си начало не е бил добър. Разбира се, съвместимостта може да бъде до такава степен нарушена, че да се налага раздяла. Тези случаи обаче са изключително редки. Алкохоликът, осъзнавайки на какво е била подложена съпругата му и сега напълно проумял до каква степен самият той е нанесъл вреда на нея и децата си, почти винаги приема брачните си задължения с желание да поправи това, което може, и да приеме това, което не може да поправи. Той постоянно прилага в дома си, често с добър резултат, всички Дванадесет стъпки. В този момент той твърдо, но с много обич, започва да се държи като партньор вместо като лошо момче. И преди всичко най-накрая е убеден, че безотговорното флиртуване е неподходящ за него начин на живот. В АА има много несемейни алкохолици, които желаят да встъпят в брак и са в състояние да го направят. Някои сключват брак с братя или сестри по съдба от АА. Какво става в такъв случай? В общи линии тези бракове са много добри. Общите им страдания като пиячи, общите им интереси в АА и духовната сфера често укрепват тези връзки. Могат да се наблюдават затруднения, само когато "момче срещне момиче от лагера на АА" и последва любов от пръв поглед. Бъдещите партньори трябва да са стабилни членове на АА и да се познават от достатъчно дълго време, за да знаят, че съвместимостта им на духовно, интелектуално и емоционално равнище е истинска, а не самозаблуда. Трябва да са възможно най-твърдо убедени, че няма изгледи по-късно, под влияние на различни обстоятелства, да се появят такива дълбоки емоционални дефекти, които да ги осакатят. Тези размишления са еднакво истински и важни и за онези членове на АА, които сключват брак "извън" братството. При пълно разбиране и заемане на правилна жизнена позиция на зрели хора резултатите са много добри. А какво може да се каже за многото членове на АА, които по една или друга причина не могат да водят семеен живот? В началото много от тях се чувстват самотни, наранени и изоставени, като виждат толкова много семейно щастие около себе си. Ако не могат да притежават такова щастие, може ли АА да им предложи друга компенсации, които да имат подобна стойност и трайност? Да, когато те се опитват истински да ги открият. Заобиколени от толкова много приятели-анонимни алкохолици, тези така наречени самотници споделят, че вече не се чувстват самотни. В партньорски отношения с другите мъже и жени - те могат да се посветят на различни идеи, хора и градивни проекти. Свободни от брачни задължения, те могат да участват в дейности, които са недостъпни за семейните мъже и жени. Всеки ден виждаме тези наши членове да правят чудеса от добри дела, от което получават много радости. Що се отнася до притежанието на пари и материални богатства, нашите възгледи претърпяха също толкова революционни промени. С малки изключения всички ние бяхме прахосници. Хвърляхме пари във всички посоки, за да доставим удоволствие на себе си и да впечатлим другите. По времето, когато пиехме, се държахме така, като че ли паричните ни източници бяха неизчерпаеми, въпреки че между запоите понякога отивахме в другата крайност и ставахме скъперници. Без да го осъзнаваме, всъщност просто трупахме средства за следващия гуляй. Парите бяха символ на удоволствия и престиж. Когато алкохолизмът ни се задълбочи, парите бяха само спешна необходимост, която можеше да ни осигури следващото пиене и временна забрава, която то ни носеше. След присъединяването ни към АА това отношения рязко се промени, като често достигаше до другата крайност. Похабените години ни хвърлиха в паника. Мислехме, че няма да ни стигне времето да изградим отново разклатения си живот. Как можехме да се справим с ужасните си дългове, да се сдобием с приличен дом, да дадем образование на децата си и да заделим нещо за старини? Главната ни цел вече не беше финансовият успех; сега се борехме за материална обезпеченост. Дори когато работата ни отново бе потръгнала, тези ужасни страхове често продължаваха да ни преследват. Това отново ни превърна в скъперници, които си броят стотинките. Трябваше да имаме пълна финансова обезпеченост иначе... Забравяхме, че повечето алкохолици в АА имат доходи значително над средните; забравяхме огромната добра воля на братята ни от АА, които с готовност биха ни помогнали да си намерим по-добра работа, ако я заслужавахме; забравяхме за действителната или потенциална финансова несигурност на всяко човешко същество на света. И най-лошото, забравяхме Бога. По отношение на парите вярвахме единствено на себе си, и то не чак дотам. Всичко това разбира се означаваше, че все още не бяхме постигнали душевно равновесие. Докато една работа ни изглеждаше само като начин за печелене на пари, а не като възможност да направим нещо полезно, докато придобиването на пари, осигуряващи ни финансова независимост, ни се струваше по-важно, отколкото правилната ни зависимост от Бога, ние все още бяхме жертва на неразумни страхове. Това бяха страхове, поради които едно спокойно и полезно съществувание, на каквото и да е финансово равнище, бе напълно невъзможно. С времето обаче открихме, че с помощта на Дванадесетте стъпки на АА можехме да се отървем от тези страхове, независимо от това какви бяха финансовите ни перспективи. Можехме с добро настроение да извършваме някаква скромна работа, без да се тревожим за утрешния ден. Ако материалното ни положение беше добро, вече не се страхувахме, че ще се влоши, защото се бяхме научили, че този род неприятности могат да се превърнат в големи придобивки. Нямаше значение какво е материалното ни състояние, от значение беше какво е душевното ни състояние. Парите постепенно се превръщаха от наш господар в наш слуга. Те се превръщаха в средство за изразяване на обич и размяна на услуги с тези около нас. Когато с Божията помощ спокойно приехме своята съдба, открихме, че можем да живеем в мир със себе си и да покажем на другите, които все още страдаха от същите страхове, че могат по същия начин да ги превъзмогнат. Открихме, че освобождаването от страна бе по-важно, отколкото освобождаването от нуждата. Нека хвърлим поглед върху променените си възгледи по проблемите на личния престиж, властта, амбицията и лидерството. Това бяха подводните скали, в които се разбиваха корабите ни по времето, когато пиехме. Практически всяко момче в САЩ мечтае да стане президент. Иска да бъде "първия човек" в страната си. Когато порасне и види, че това е невъзможно, може добродушно да се усмихне на детските си мечти. По-късно открива, че истинското щастие не се състои в това да опитваш да станеш "първи човек" или дори един от първите в изнурителната борба за пари, любов и престиж. Научава, че може да бъде доволен като изиграва добре картите, които животът му е раздал. Той е все още амбициозен, но вече не е абсурдно амбициозен, защото сега вижда реалната действителност. Иска да бъде това, което е. С алкохолиците обаче това не е така. Когато АА беше все още младо общество, известен брой видни психолози и лекари направиха изчерпателно проучване върху голяма група така наречени проблемни пиячи. Лекарите не се опитваха да открият колко различни сме един от друг; те търсеха такива личностни черти, които биха били общи за групата алкохолици. Те най-сетне излязоха със заключение, което изуми тогавашните членове на АА. Тези изтъкнати хора имаха смелостта да заявят, че повечето от наблюдаваните алкохолици се държаха все още детински, бяха прекалено чувствителни и страдаха от мания за величие. Колко много ни обиждаше, нас алкохолиците, тази присъда! Не искахме да повярваме, че нашите мечти на възрастни хора често бяха всъщност детински. И смятайки, че животът се отнася грубо с нас, приемахме за съвсем естествено да бъдем чувствителни. Що се отнася до манията ни за величие, ние настоявахме, че сме обзети единствено от високи и оправдани амбиции да спечелим битката на живота. През следващите години обаче повечето от нас постепенно се съгласиха с мнението на тези лекари. По-внимателно се вглеждахме в себе си и околните. Видяхме, че сме били подтиквани от неоправдани страхове или безпокойство да превърнем живота си в надпревара за слава, пари и криворазбрано лидерство. И така, фалшивата гордост се превърна в обратната страна на разорителната монета, белязана със знака "страх". Ние просто трябваше да бъдем номер едно, за да прикрием притаените си комплекси за малоценност. При променливи успехи се хвалехме, че ще постигнем още по-големи; когато ни побеждаваха, се чувствахме огорчени. Ако не постигахме особено големи успехи, изпадахме в депресия и страх. Тогава хората казваха, че сме "непълноценни". Но сега се възприемахме като трески от същото дърво. Дълбоко в себе си бяхме безкрайно уплашени. Без значение бе дали, пиещи до забрава, продължаваме да седим на брега на живота или безразсъдно и своеволно се бяхме хвърлили на по-дълбоко, откъдето не можехме да изплуваме. Резултатът бе един и същ - повечето от нас почти намериха смъртта си в море от алкохол. Днес обаче в съзрялото братство "Анонимни алкохолици" тези пориви са възвърнати към истинската им цел и посока. Ние вече не се стремим да управляваме или властваме над околните, за да се почувстваме важни. Вече не търсим слава и почести, за да бъдем възхвалявани. Когато чрез преданост към семейството, приятелите, службата си и обществото печелим всеобща любов и понякога ни доверяват власт и ни избират на по-отговорни постове, ние се стараем да бъдем смирено благодарни и да полагаме повече усилия в дух на обич и служене. Истинското лидерство, както откриваме, се определя от добрия пример, а не от тщеславната демонстрация на власт и слава. Още по-чудесно е усещането, че не трябва да бъдем специално отличени сред другите, за да бъдем полезни и истински щастливи. Малцина от нас могат да бъдат изявени лидери, а и не го желаем. Услуга, извършена с готовност; задължения, честно изпълнени; беди, безропотно приети или отстранени с Божията помощ; разбирането, че вкъщи или в заобикалящия свят сме съратници в едно общо дело; добре разбраният факт, че в очите на Бога всички човешки същества са еднакво важни; доказателството, че обичта, която даряваме, ни се връща многократно; сигурността, че вече не сме изолирани и сами в изградените от самите нас затвори; сигурността, че вече не сме хора не на мястото си, а можем да се вместим и принадлежим към Божието мироздание - това са постоянните и основателни източници на удовлетворение от добре живян живот, които не могат да бъдат заместени от никаква помпозност и тържественост, от никакви количества материални блага. Истинската амбиция не е това, което мислехме. Истинската амбиция е дълбокото желание да живеем полезно и да вървим смирено под Божията мисъл. Тези малки етюди върху Дванадесетте стъпки на АА вече идват към края си. Разгледахме толкова много проблеми, че на някой може да се стори, че в АА има само мъчителни проблеми и изглаждане на конфликти. До известна степен това е вярно. Говорихме за проблеми, защото ние сме хора с проблеми, успели да намерят изход и път напред и желаещи да споделят опита си с всички, на които той може да е от полза. Защото само чрез приемане и решаване на проблемите си можем да живеем в мир със себе си и със заобикалящия свят и с Този, който стои над всички нас. Разбирането е ключът към правилните принципи и отношение към света, а правилните постъпки са ключът към добър живот; следователно радостта от живота е темата на стъпка Дванадесета на АА. С всеки изминаващ ден от живота ни, нека всеки един от нас да усеща по-дълбоко вътрешния смисъл на простичката молитва на АА:
Нека Бог ни дари със спокойствие, за да приемем това, което не можем да променим, със смелост, за да променим това, което можем, и с мъдрост, за да прозрем разликата.