7
Смирено Го помолихме да отстрани нашите недостатъци


Тъй като тази стъпка се отнася специално до смирението, тук би трябвало да се спрем и да размислим какво представлява смирението и какво означава неговото практикуване. Наистина постигането на по-голямо смирение е основният принцип на всяка една от Дванадесетте стъпки на АА. Това е така, защото без известна степен на смирение нито един алкохолик не би могъл да остане трезвен. Почти всички в АА са установили, че ако не развият това скъпоценно качество повече, отколкото се изисква само за да останат трезви, те все още няма да имат кой знае какви изгледи да се почувстват истински щастливи. Без него не могат да живеят целеустремено или в трудни моменти да повикат на помощ вярата, която може да се справи с бедствени положения. Смирението, като дума и като идеал, се посреща много лошо в нашия свят. Не само идеята е зле разбрана; често не се харесва и самата дума. Много хора нямат и най-малка представа за смирението като начин на живот. Много от приказките, които чуваме в ежедневието си и голяма част от това, което четем, подчертават възгордяването на човека от собствените му достижения. С много интерект хората на науката са принуждавали природата да разкрие тайните си. Огромните ресурси, които сега се овладяват, обещават такива количества материални богатства, че много хора вярват в скорошното настъпване на сътворения от човека "златен век". Бедността ще изчезне и ще има такова изобилие, че всеки ще може да се ползва от всичко, което си пожелае и да удовлетворява всяка своя прищявка. Теорията изглежда твърди, че щом всички първични инстинкти бъдат задоволени, няма да останат поводи за кавги. Хората ще бъдат щастливи и свободни да се съсредоточат върху културата и изграждането на личността. Единствено чрез собствените си разум и труд хората ще изградят съдбата си. Определено нито един алкохолик и със сигурност нито един член на АА не подценява материалните постижения. Нито пък влизаме в спорове с многото, които все още страстно се придържат към убеждението, че задоволяването на основните ни естествени желания е главното предназначение на живота. Ние обаче определено сме сигурни, че нито една категория хора на света, повече отколкото алкохолиците, не е забърквала по-голяма каша в резултат на опитите си да живее според тези предписания. В течение на хилядолетия сме искали повече, отколкото ни се полагат обезпеченост, престиж и любов. Когато изглеждаше, че успявахме, ние пиехме, за да станат мечтите ни още по-грандиозни. Когато се разочаровахме, дори и частично, ние пиехме, за да забравим. Никога не получавахме достатъчно от това, което ни се струваше, че искаме. Във всички тези стремежи, много от които добронамерени, основната ни грешка бе липсата на смирение. Не съумявахме да прозрем, че изграждането на личността и духовните ценности трябваше да бъдат поставяни на първо място и че предназначението на живота не е в удовлетворяването на материалните потребности. Съвсем типично за нас, бяхме объркали напълно целите със средствата. Вместо да гледаме на удовлетворяването на материалните желания като на средство, чрез което можем да живеем и функционираме като човешки същества, ние гледахме на тях като крайна цел и смисъл на живота. Вярно е, че повечето от нас смятаха, че е желателно да имаме достоен характер, но очевидно добрият характер бе необходим, за да продължаваме да бъдем доволни от себе си. С повече честност и морал бихме имали по-добра възможност да получим онова, от което наистина се нуждаем. Но всеки път, когато трябваше да изибраме между достойнството на характера и удобството, изграждането на характера се изгубваше в пушилката на това, което си мислехме, че е щастие. Много рядко приемахме, че изграждането на характера е нещо привлекателно само по себе си, нещо, към което бихме искали да се стремим независимо от това дали инстинктивните ни потребности са удовлетворени или не. Никога не ни минаваше през ум, че можехме да направим от честността, търпимостта и истинската любов към хората и Бог ежедневната основа на живота си. Тази липса на придържане към някакви постоянни ценности и слепотата ни за истинския смисъл на нашия живот имаха и други лоши последици. Докато бяхме убедени, че можем да живеем като разчитаме единствено на собствената си воля и разум, дотогава действащата вяра във Висшата сила бе нещо невъзможно. Това оставаше в сила, дори когато вярвахме, че Бог съществува. В действителност може и да сме били искрено вярващи, но вярата ни оставаше безплодна, тъй като се опитвахме да си играем на Господ. Докато разчитахме преди всичко на собствените си сили, немислимо бе наистина да се уповаваме на Висшата сила. Липсваше основната съставка на всяко смирение - желанието да търсим и да изпълним Божията воля. За нас процесът на откриване на нова перспектива бе невероятно болезнен. Само чрез постоянните унижения успявахме да научим нещо за смирението. Едва в края на един дълъг път, белязан от последователни поражения и унижения и при окончателното разгромяване на нашата самонадеяност, започнахме да възприемаме смирението като нещо повече от състояние на унизително отчаяние. На всеки новодошъл в АА се казва, в което скоро и сам има възможност да се убеди, че смиреното му признание за безпомощност пред алкохола е първата стъпка към освобождаването от неговата парализираща хватка. И така, първо виждаме смирението като необходимост. Но това е само началото. Да се освободим напълно от отвращението към мисълта да бъдем смирени, да успеем да възприемем смирението като път към истинската свобода на човешкия дух, да се устремим към смирението като към нещо, което искаме, отнема на повечето от нас безкрайно много време. Един цял живот, движен от егоцентризъм, не може да бъде обърнат наведнъж. В началото се съпротивляваме на всяка крачка. Когато най-накрая признаем без задръжки, че сме безсилни пред алкохола, ние сме склонни да въздъхнем с голямо облекчение и да кажем: "Добре, слава Богу, всичко свърши! Никога повече няма да ми се налага да мина през всичко това отново!" Тогава разбираме, често за свое изумление, че това е само първата крачка по новия път, който сме поели. Все още подтиквани от чиста необходимост, с нежелание се изправяме пред сериозните несъвършенства на характера ни, които на времето ни превърнаха в проблемни пиячи, несъвършенства, с които трябва да се справим, за да не се върнем отново към алкохолизма. Ние ще искаме да се отървем от някои недостатъци, но понякога това ще ни се струва ужасяващо невъзможно. Тогава със страстно постоянство се вкопчваме за други, които също са толкова пагубни за нашето равновесие, защото все още им се наслаждаваме прекалено много. Как е възможно да съберем решителност и желание да се отървем от такива непреодолими пориви и желания? Отново обаче сме подтиквани от неизбежното заключение, до което води опитът на АА, че определено трябва да опитаме с воля или в противен случай ще се провалим по пътя. На този етап от нашето напредване изпитваме огромен натиск от страна на стремежа си да постъпваме правилно. Принудени сме да изберем между мъките на опитването и неизбежните наказания, ако не се опитваме. Тези първи стъпки по пътя правим с нежелание, но все пак ги правим. Може и все още да не ценим високо смирението като желана лична добродетел, но го приемаме като необходима помощ за нашето оцеляване. Но когато открито погледнем към някои от тези недостатъци, когато ги обсъдим с друг човек и пожелаем да се освободим от тях, представата ни за смирението започва да придобива по-широк смисъл. По това време вероятно до известна степен сме се отървали от най-унищожителните си слабости. Радваме се на минути, в които наистина сме обхванати от душевен покой. За тези от нас, коитодо този момент са познавали само състоянието на възбуда, депресия или напрежение - с други думи за всеки от нас - този новооткрит покой е безценен дар. Наистина се е прибавило нещо ново. Докато преди смирението беше насилствено преглъщана унизителна храна, сега то се превръща в хранителна съставка, която може да ни донесе ведрина. Това подобрено схващане за смирението отключва вратата пред друга революционна промяна в нашия поглед към света. Очите ни се отварят за огромните ценности, произтичащи от болезненото освобождаване от егоцентризма. До този момент животът ни бе насочен предимно към бягство от болката и проблемите. Бягахме от тях като от чума. Не искахме да си признаем факта, че страдаме. Бягството чрез бутилката беше винаги разрешение. Изграждането на личността чрез страданието може и да приляга на светци, но на нас определено не ни допадаше. Тогава в АА ние гледахме и слушахме. Навсякъде видяхме смирението да превръща провалите и нещастието в безценни достойнства. Слушахме история след история за това, как смирението бе извлякло сила от слабостта. Във всеки случай болката бе цената, необходима за да бъдем допуснати до нов живот. Тази цена обаче ни бе дала повече, отколкото очаквахме. Даде ни известно смирение, което, както открихме - уталожваше болката. Започнахме по-малко да се страхуваме от болката и повече от всякога да се стремим към смирението. В хода на по-доброто опознаване на смирението най-дъблокият резултат бе промяната на нашето отношение към Бог. И това бе вярно независимо от това дали бяхме вярващи или невярващи. Започнахме да се прощаваме с мисълта, че Висшата сила е нещо като второстепенен резервен играч, когото можем да повикаме само при нужда. Идеята, че ще продължим да си живеем живота, като Бог ни помага по малко от време на време, започва да се изпарява. Много от нас, които се бяха смятали за религиозни, осъзнаха ограничеността на това отношение. Отказвайки да поставим Бог на първо място, ние се бяхме лишили от помощта Му. Но сега в думите: "Аз не представлявам нищо, всичко е дело на Отца" се появи обещанието за помощ и смисъл. Видяхме, че не бе необходимо да ни тласкат насила към смирението. То можеше да дойде от собственото ни желание, както и от неотслабващото страдание. В живота ни настъпи обрат, когато потърсихме смирението като нещо, което желаем, вместо като нещо, което ни е необходимо. Той отбеляза момент, в който започнахме да разбираме истинския смисъл на стъпка Седма: "Смирено Го помолихме да отстрани нашите недостатъци". Доближавайки се до самото изпълнение на стъпка Седма, може би е добре ние от АА да се запитаме още веднъж точно какви са по-далечните ни цели. Всеки от нас би искал да живее в мир със себе си и с околните. Бихме искали да сме сигурни, че Божието милосърдие може да направи от нас това, което не можем да постигнем сами. Видяхме, че недостатъците на характера, основани на недалновидни и недостойни желания са препятствията, които блокират пътя ни към тези цели. Сега виждаме ясно, че сме отправяли неразумни искания към себе си, към другите и към Бог. Основният двигател на недостатъците ни бе егоцентричният страх - първичиният страх, че може да загубим нещо, което притежаваме или че няма да получим нещо, което сме пожелали. Живеейки с неизпълнени желания, ние бяхме в състояние на постоянно объркване и неудовлетворение. Следователно, не можехме да намерим покой, ако не откриехме начин да намалим тези искания. Разликата между искане и обикновена молба е ясна за всеки. Стъпка Седма е точката, в която променяме поведението си така, че с помощта на смирението можем да излезем от себе си и да се придвижим към другите и към Бог. Най-важното в стъпка Седма е смирението. Всъщност това означава, че сега трябва да пожелаем да опитаме смирението като цяр за отстраняването на другите ни недостатъци така, както в случая, когато признахме, че сме безпомощни пред алкохола и повярвахме, че сила по-висша от нас ще възвърне здравия ни разум. Ако тази степен на смирение ни помогне да открием милосърдието, чрез което можеше да бъде прогонено едно толкова смъртоносно пристрастие, то тогава трябва да има надежда за постигане на същия резултат по отношение на всеки друг проблем.