Една истинска история преведена от наш събрат в АА:

СПАСИТЕЛНОТО МИ ВЪЖЕ КЪМ ЖИВОТА
Глух член получава помощ от своето куче-приятел, но АА е това, което спаси нейната трезвост

Когато бях на 30, започнах да губя слуха си. Първоначално лекарите решиха, че имам тумор, която новина форсира моето пиене. По-късно, те откриха, че причината е отосклероза. Така че трябваше да сложа апарати и на двете си уши, което ме караше да се чувствам ужасно.

След десет години, животът ми и животът на моят съпруг станаха неуправляеми, заради нашето прекомерно пиене. Децата ми, които тогава бяха на 12 и 15 години, поеха домакинството. Те се грижеха за мен и за съпруга ми, сервираха ни алкохол и ни приготвяха за ядене. Със съпругът ми се мамехме взаимно. Мислех, че ако открия някоя по-добра диета и започна да изглеждам добре, то животът ми ще стане по-щастлив.

Лекциите относно новата диета ме отведоха до друга Програма от 12 стъпки, където започнах да чувам за АА. Един от мъжете в тази програма ми препоръча сбирка на АА в Глендейл, което според него било чудесно място, така че аз помолих един приятел да отидем заедно. Пристигнахме там, но аз така и не се осмелих да сляза от колата.

Няколко седмици по-късно, си бях уредила среща със служител, за да говорим за пиенето на мъжа ми. След като веднъж й се обадих доста пияна, тя ми наблегна, че моят истински проблем е алкохолизма и ме заведе на първата ми АА сбирка. Това се случи през март 1980. Продължих да посещавам сбирките в продължение на 23 години. През това време работех по Стъпките, имах няколко спонсора и наред с това и самата аз бях спонсор.

На 15-та година от моята трезвост напълно загубих слухът си. Имах куче-асистент, което се казваше Крамър. Той стана моята връзка с живота. Той ми даваше знак, когато звънеше телефонът, когато някой ми говореше или когато някой звънеше на входната врата.

Но нещата започнаха да пропадат отново, когато моята училищна любов и съпруг от 42 години почина. Трябваше да продам домът си и за кратко се опитах да живея със сина ми, но не се получи. През това време, научих че съм болна от Паркинсон, което пък затрудни моето придвижване. С прогресирането на болестта ми, се усложни движението ми и трябваше да използвам инвалидна количка с двигател в допълнение към слуховите ми апарати.

Също така трябваше да се откажа и от колата си. Това ме накара да се чувствам истински неадекватна и освен това се наложи да моля моите приятели от АА да ме карат и връщат от сбирки. Така се депресирах, че се наложи да увелича сбирките, макар да бее трудно да се добера до тях. Доста от времето си на сбирки прекарвах в плач, поради влошаващото ми се здраве, мъката и депресията на моето положение. Когато кучето ми Крамър умря, се обезверих напълно.

Два месеца по-късно, получих ново куче-асистент – Амбър. Тя ми помогна да се чувствам по-малко сама. Но моето здраве продължи да се влошава и започнах да губя и речта си. Когато това се случи, започнах да мисля за умиране, защото чувствах, че нямам никаква стойност. През септември 2009, погълнах комбинация от болкоуспокояващи и антидепресанти, която трябваше да бъде смъртоносна. За щастие, институцията, в която живеех, изпратила някой да ме провери и за нула време се озовах в болницата. Стомахът ми бе промит и бях поставена под наблюдение за 72 часа.

Докато бях заключена в психиатричното отделение, посетих сбирка на АА организирана от служенето в Болници и Институции (H & I). Когато ме изписаха, незабавно поднових графикът си за сбирки. Когато дойде следващият ми АА-рожден ден, отпразнувах 29 години с торта и мисълта, че все още съм трезва. Но моят спонсор ми посочи, че не съм трезва, благодарение на дългогодишната си любовна афера с викодин, морфин и валиум. Тогава промених датата си на трезвост и започнах пак като новак. Изискваше се доста смирение, за да се изправя и кажа, че започвам да броя наново, след всичките тези години по сбирки. Но знаех, че трябва да бъда честна със себе си и другите.

Тогава се случи нещо удивително. Започнах да се подобрявам. Смених си лекуващият лекар, който пък ми назначи нови лекарства, защото старите влошаваха симптомите ми на Паркинсон. Отказах се напълно от викодина, който беше несъвместим с антидепресантите ми и така повече не се чувствах депресирана. Речта ми се подобри, както и двигателните ми умения до такава степен, че вече нямах нужда от инвалидната количка. Най-доброто бе, че слухът ми бе възстановен чрез имплант във вътрешното ми ухо, така че вече не се налагаше да ползвам слухови апарати, за да чувам на сбирките.

Продължих да посещавам по три сбирки на седмица, да работя по Стъпките, да се моля и медитирам и съм в постоянна връзка с моята Висша сила за помощ и подкрепа.

Преди няколко години мислех, че животът ми е свършил и бях решила да си заминавам. Но с помощта на моят лекар, моята Висша сила и АА, ми бе даден още един шанс да живея. Отново съм полезен член на АА и част от моето семейство и приятели, които стояха до мен през всичките тези трудни години.
Да имам физически ограничения е трудно, но е възможно да поддържам положително състояние на ума си ако работя по Програмата. Благодаря на моят спонсор, която остана с мен през 30-годишното пътешествие в АА. Надявам се някой ден пак да спонсорирам новак.

Бони