|
Аз искам да благодаря на хората, които ми помогнаха да остана четири години трезва, без алкохо и без психотропни лекарства
Благодарността си ще я изразя със слово
Снощи се прибрах в къщи, бях доволна от работата си, имах много сериозни напрежения, страхове, притеснения, в понеделник имах много неприятен разговор или разправия с прекия си ръководител. Много неприятен разговор, след него около три часа ме боля главата, блокирах, не можех да мисля, опитвах да правя нещо, но не се получаваше. Много време мина, докато малко се оправих и започнах отново да работя. В стария си живот това състояние го наричах „магия”, мислих, че има външно въздействие върху мен.
Така се чувствах, блокирала, не мога да мисля, не мога да си събера мислите, не мога да се съсредоточа, ето такова някакво състояние, като вакуум, или все едно главата ми не е моята.
Преди много години, заради това състояние тръгнах да се лекувам при гледачки, баячки, ходжи, и всякакви други, за които можах да се сетя тогава, и нещата станаха много по-зле, много по-зле.
В понеделник, сега, след работа, след случилото се си тръгнах кротко на сбирка на АА, и кротко разказах това, което ми се случи, и това, което Бог ми показа, или ми даде възможност да осъзная, да видя, че поведението на прекия ми ръководител е следствие на моите страхове, на моите комплекси, на моята болест.
Аз произвеждам страх, излъчвам страх, неувереност, усещане за ниска стойност, ниска себеоценка, неувереност в силите си, във възможностите си, в интелекта си, в знанията си. Изпитвам страх от работата, страх и от загуба на работа, страх от материална несигурност, страх от провал, страх от глад, страх от нищета, от всичко, страх, страх, страх…
Да, някак в понеделник осъзнах, че това, което се случи, е следствие на моите страхове, аз проектирах, излъчих, хвърлих страховете си, моите собствени страхове върху един човек, показах страхове, много страхове, и поведението ми следствие на тези страхове беше неадекватно, агресивно, неуместно, невъзпитано, и всичко там каквото може да дойде наум на човек, но всъщност най-точната дума в случая е неадекватно поведение, поведение, което не съответства на реалността. Хората не могат да се ориентират, те се ориентират само по моето поведение, нищо друго те не знаят за мен, защо реагирам така, коя е причината, и се получават недоразумения, ето това го осъзнах, хората не знаят защо и как така реагирам, кое провокира моето поведение, и полека лека се отдръпват, или се плашат, или някак си, забелязват, че аз съм „различна”.
Ей това е, цял живот бягам от него, искам да стана „неразлична”, да бъда като другите, ето това цял живот преследвам, и едва сега, едва сега Бог ми даде да видя защо не се получава.
Както и да е, много съм доволна и щастлива, че направих това, от което се почувствах много по-добре, да отида на сбирка, и да споделя истината, че аз лично съм причина за поведението на тази жена.
Най- прекрасното нещо в случая е, че ако преди, в началото, като се молих за хора, които ме дразнят, го правих защото така ми беше казано, защото се страхувах от алкохола, и изпълнявах всичко, сега се помолих за тази жена съвсем от сърце, напълно осъзнах, че тя няма нищо общо с моето състояние, с моето поведение, с моите страхове, с мен, нищо общо няма жената. И ако не е тя, ще е някоя друга, няма никакво значение кой ще е срещу мен, щом аз излъчвам страх, който е срещу мен, той ще го поема, всъщност проблемът си е в мен.
Вчера нещата бяха наред, жената се държи с мен нормално, и аз се държах нормално, нормално поведение срещу нормално поведение.
Снощи, като се прибрах в къщи, усетих спокойствие, едно такова, на работа е наред, в къщи е наред, абе спокойно е, няма за какво да се тревожа, но… най-интересното е, че отново усетих пустотата. Душевната пустота, много е интересно, на моменти неуловимо, наистина неуловимо. Ако се тревожа, ако съм притеснена, ако съм ядосана, примерно, тогава се вижда, или тогава душевната пустота я пълня с това, с тревогата, с притеснението, с безпокойството, с ядовете си, с вбесяването си, но в такива дни, като вчера, на пръв поглед всичко е наред, изчистено е, наред е, и съм спокойна, но душата ми е празна.
Какво липсва, не мога да определя, какво няма, ей, тази душевна пустота… снощи се опитах да я запълня с храна, ето това си го спомням от ученичка, получаваше се, запълвам си я с храна, и някак си, успокоявам душевната пустота. Но сега вече имам познания, усещам, че ако запълвам душевната си пустота с храна, това няма да реши проблема ми, напротив, ще ми създаде нов, ще напълнея, да, храната няма нищо общо с душевната болка или празнота.
Чета също снощи за едно момче, алкохолик ... умира, виждам го и на снимка, страшно е, плаша се ... и иксам да избягам, ей така, все едно го няма, да се скрия ... а се търси се помощ, търсят се средства, чета, чета, слушам, слушам … хм, и нищо не усещам, учудих се, защо е така, защо нищо не усещам.
Някой някъде умира, да, това е много неприятно, но моето поведение, или вътрешното ми душевно отношение е като на дебелия бизнесмен, който лежи на плажа и оплаква нещастията и съдбините на страдащите / цитирам по памет/ да, не ме докосва страданието, защо не ме докосва ???
Всъщност можех да се включа и аз в дискусията, и да направя опит да се „направя” на загрижена, но не го направих, останах честна на усещанията си.
Запитах се, защо е така, защо не изпитвам нищо, добре ми е на мен, и толкова, край, не ме интересува кой страда или не страда, звучи жестоко, но аз точно това изпитах.
Снощи сънувах сън, много интересно, сънувах две ръце, едната ръка на вярата, другата на милостта, двете ръце са пред мен, ръката на вярата, и ръката на милостта.
Много интересен сън, сетих се, като се разведох, и потърсих помощ в православната църква, ходих, молих се, но нищо не се получи, нищо, още повече пропаднах.
След смъртта на майка, потърсих спасение за душата си в протестантска църква, и там намерих спасение.
Олицетворявам някак си православието с вярата, а протестантската църква с милостта, да, мен ме спаси милостта ме спаси…
Спаси ме конкретната милост на определени хора, конкретни хора, които и досега ми помагат, и то без пари !!!
Тази сутрин, срещам близки алкохолици, говорим за средствата, които се събират за момчето, което едва диша ... говорим за средствата, ей, направо се гледам отстрани, и се чудя ... как не ми се дават пари, Боже ... !!!
Милост, духовност, ето това са лекарствата на болестта алкохолизъм, понякога даже не мога да разбера къде да ги открия ... как да си ги набавя, защо ги няма в сърцето ми, кой ги гони от сърцето ми, наистина не мога да разбера.
На тяхно място се наместват успех, пари, авторитет, власт ... и много други неща ...
Хората, които и досега ми помагат по пътя на търсенето ми на духовността, имат милост към мен, интересно е това, никой от тях не е поискал пари, или нещо друго от мен, само са дарявали милост !!!
Уча се от тях, уча се, защото няма нищо по-велико от милостта и любовта, така изследвам и аз сърцето си, къде съм, накъде съм тръгнала, дали не съм объркала пътя …
|
Re: надежда [re: diablo67]
