Да, за "убийствената лекота" си много права. Аз си спомням кристално и трите случая, в които след една година непиене, си налях чаша. Спомням си минутата, преди да посегна. Първия път имах гости на вилата, съпругът ми се обади, че неотложна работа го задържа в града и аз бях толкова разочарована, разгневена и притеснена, че домакина го няма... и в ума ми се стрелна мисълта: "Тогава пък ще изпия една бира, той без друго няма да ме види". Ей така с "убийствена лекота". Втория път след проточил се ремонт изпращах майстора, бях му купила бира, но човекът не изпи цялата и в хладилника останаха бутилка-две. Бях уморена, жадна, гладна, но пък свършила добра работа. И пак, с "убийствена лекота": "Тая бира сега какво да я правя? Няма да я хвърлям, я! А пък съм и жадна..." Третият - и последен - път, бях на хижа с приятели. Компанията пиеше джин-тоник. Онзи, който приготвяше напитките, без да иска размени чашата с чист тоник, която беше за мен, с коктейла за някой друг. Усетих, че има алкохол още при първото отпиване. Но си допих чашата. С "убийствена лекота".