От прочетеното тук таме из нета установих, че няма единно мнение сред учените дали алкохолизмът е наследствен или не. Едните твърдят, че е наследствен, другите, че е следствие от неблагоприятна среда (освен всичко друго, децата на алкохолици свиквали, че е нормално поведение да се напиваш, да се излагаш и т.н.), а трети, че е компилация от двете - наследственост и среда. Няма никаква гаранция, че децата на алкохолици, задължително стават алкохолици, нито пък, че щом родителите не са алкохолици, то и детето няма да стане такъв някой ден. В тази връзка не ме интересува какво синът ми е получил в наследство, а как ще живее с него. За вина изобщо не може да се говори тук. Никой не избира какво да наследи от родителите си, нито пък какво да наследи детето му като генетичен материал.
Преди години гледах едни изследвания на еднояйчни близнаци, израснали разделени в коренно различни среди. Установяваха, че странно много си приличат не само на външен вид, но и във всичко останало, дори тиковете им бяха еднакви. Изводът беше, че човек се ражда с точно определени биологични дадености и че ролята на възпитанието се надценява.
Значи човек се ражда с точно определен набор от дадености - физически и психологически, с точно определение качества. И в живота си се учи как да борави с тези дадености. В крайна сметка освен предразположеност към зависимости, може да наследи и една камара неща кои хубави, кои не. В идеалният случай развива положителните си качества и се научава да неутрализира отрицателните. Ето тук е ролята на родителите - да му помогнат в това развитие. Не е важно какво харесвам и какво не в сина си. Той е това, което е. Приемам го такъв какъвто е. Обичам го такъв какъвто е. Моята роля е да му помогна да развие способностите си и да се справи с недостатъците си. Не да му решавам аз проблемите, а да му помогна да се научи сам да се справя с тях. Затова съм съгласна с umainiche1212, че децата трябва да се обичат такива, каквито са, без да се опитваме да ги променяме. Първо, защото е невъзможно да ги променим. Имам същото отношение и към възрастните. И второ, защото точно това ще им даде увереност в собствените сили и положителна самооценка. Така че някой ден ако синът се сблъска с алкохолизма (а и не само с него), да има силите да не затъне или поне да се измъкне. Каквото и да се случи някой ден вина едва ли ще изпитвам, защото приемам, че съм дала най-доброто, на което съм била способна към даден момент и че аз също съм човек и правя грешки.
Говоря от позицията на майка на дете, което тепърва ще се учи как да живее живота си. А доколко близките могат да помогнат на един алкохолик, мнението ми е - много. Но не на базата на любов безкористна или каквато и да е. Защото любовта е егоистична, тя се поражда от това, което получаваме от даден човек, а не от това, което му даваме. Но забелязах, че това, което им идва първосигнално на близките да направят е точно това, което не трябва да правят...

Редактирано от шаляляля на 16.11.13 13:39.