Не разбирам наследствеността като вина.Дадох пример с мъжа ми,на когото бащата беше алкохолик,а той не е.Т.е.,макар,че носи гените на баща си,макар,че,няма как да не е пострадал и травмиран от поведението на бащата си,той не е станал алкохолик.Искам да кажа,че освен наследственост и психологически травми,е необходимо още нещо човек да стане алкохолик.Може би това е прекрачването на някаква лична граница,която не бива и не може да бъде прекрачена.В този смисъл няма виновни,а от друга страна алкохолизмът не може да бъде предотвратен отвън.

Освен това,не говоря за пияници,пушачи и кой по колко и как пие и пуши.Говоря за болестта алкохолизъм,която помита като ураган всички и всичко до което се докосне,включително,разбира се и самия алкохолик.


А колкото до сина на авторката,никой не може да знае в какво положение е.Аз се помолих за него,както за моето дете.На страха очите са големи,така че,може би майка му вижда в него баща му и нещата въобще не стоят така,както тя си мисли и от което се страхува.Във всеки случай страхът ще я забие в самия ад и не само няма да помогне,но реално ще навреди.


И последно,изобщо не смятам,че тя трябва да бъде "широко скроена".Казвам само,ако би могла да обича сина си такъв,какъвто е.Защото не може да го промени.Може би само осъзнатата,напълно безкористна и приемаща любов може да промени хода на това зловещо заболяване.



А,и още едно пояснение.Не говоря за съзависимост.Не казвам,че близките на алкохолика трябва да се постелят като чердже по което той да ходи и да плюе.Автентичният,истински алкохолик/а тук не съм разбрала да говорим за подобно нещо/ трябва да бъде оставен.Но,оставен в реалността,в смисъл да си сърба попарата,а не да ходим да мажем и лижем след него.Но в същото време,дълбоко в себе си,ако приемаме човека-алкохолик такъв,какъвто е/но,разбира се,без пиенето/,ако го обичаме като човешко същество с качествата и недостатъците му,бихме могли да му помогнем.С една дума-твърда любов.