Лошо е, че си разбрала "наследствеността" като "вина".

Баща ми / казват, че и баща му/ беше алкохолик.
От рода на майка ми - дядо ми пиеше на обяд и вечер по едно, но не беше алкохолик и пиян съм го виждала много рядко. Баба ми пушеше и на около 60 години ги отказа от раз.

Имам сестра. Тя пие както повечето, има доста буйна реакция на алкохол / както баща ми/, пушеше когато си поиска и ги отказва когато си иска и негативно отношение и към двете не е имала.

Аз не можех да пия повече от 50мл. концентрат / ставаше ми лошо / затова пиех вино и бира. Имам тихо пиянство и никога на обществено място не съм пила повече от 50мл. концентрат или 2 чаши вино или една бира, но след време се оказах аз зависима от алкохола. Не мога да понасям цигарен дим, но това не ми пречи повече от 30 години да съм пушач.
Отношението ми към пияници и алкохолици винаги е било крайно негативно, но това не пред отвърти нещата.
Може би, ми помогна защото не тичах да "търся под вол теле". Този ми виновен, онзи ми виновен, живота такъв, онакъв, късмет нямам, пари нямам, този стъпил накриво, другия направо...
Днес си давам сметка, че и от щастие да преливах и от щастие да пиех пак щеше да стигна до там, а може би доста по- зле защото нямаше да има за какво да мисля и за кого да се притеснявам.

Определено мисля, че сина на авторката е в същото положение. Надявам се, че не е в по- лошо т.е. да си мисли, че "от съдбата си не може да избяга" или да има оправдание, причини да пие или да се захване с друга зависимост.
За себе си мога да кажа, че не съм си и помисляла, че е възможно да стана алкохолик. Ако някой се беше опитал да ми каже нещо такова, щях да го приема като лично отношение към мен. Затова не обвинявам и никой. Не, че близките ми не казват, че си въобразявам, че се правя на "интересна" или, че съм започнала директно да "откачам" с годините и превърнала в "лелка".

Старая се, поне отношението ми към пиенето да не налагам на други, но за собственото си дете не бих била така "широко скроена".