Благодаря ти, myhell,
Жалко че имаш само 10 поста тук. Помагаш ми да си отворя залепналите от моята мързелива трезвост очи. Мъдра си.
И аз съм се филмирала от няколко дни. Ама яко. Не спя почти. Моля се на Висшата сила, плача. Страхове, паника, хипотетични трагични изходи, терзания. Разкъсвам се между желанието да упражня някакъв контрол и изконното правило да не се меся в Божиите дела. Ако не се намеся ми казват, че съм безотговорен родител. Но ако се намеся, няма ли да наруша Главния сценарий и да го подменя с моя алкохолишки, егоцентричен и безплоден план уж за оцеляване? Докъде е смирението с нещата, които не мога да променя и откъде трябва да започна със смелостта да променям това, което мога?
Не мога да приема, че моят тийнейджър лъже, маже, другарува с бандитчета и му е приятно, евунтуално пуши трева, живее бездуховно, не чете, мързелив е. Влязох му в съобщенията и четох изтръпнала за неговия свят.
Ако му попреча да прави това, което прави и поискам да се случва друго в този момент, ще наруша ли Божиите закони? Ако се опитвам да му спестя неприятности, спирам ли пътя към катарзиса, който явно му е подготвил Всевишния?
Само молитвите ми достатъчни ли са, за да оцелее? С тревогите и паниката си, с желанието да контролирам нещата, преча ли на Главните уроци, които детето има да усвоява?
Знам, че отговорите на тези въпроси са „да”. Но исках да ги напиша и да ги споделя с вас.
И още нещо за тъпия ми егоцентризъм. Не мога да се насиля да го накарам да се изпикае в бурканче и да тествам за трева. „О, колко унизително – си мисля – така грубо да потъпквам отново взаимното доверие!” Обаче причината е друга - той ще престане да ме харесва...И съм готова страхът оттова да не бъда харесана, да надделее над страха за оцеляването на собственото ми дете.
Обмислях да го сплаша с лъжа за инфото, което съм добила за него по нечестен път. Защото нямам смелостта да си призная, че съм ровила във виртуалните му реалности. Предполагам, че отново мисля за оправданието „За да не загубя доверието му.”,но всъщност пак е онова до болка познато на алкохолика „За да не спре да ме харесва, за да не ме намрази.”
Ето как го иска алкохолишкото ми аз:
- Сине, пак си пушил трева.
- Да, мамо.
- Това е лошо, моето момче, нали сме говорили стотици пъти колко е вредно. Моля те, спри. Толкова те обичам и не искам да те изгубя. Не искам да проваляш живота си.
- Добре, мамо, обещавам, повече няма.
- И май пак се срещаш с ония с досиетата? Колко пъти да ти обяснявам, че покрай тях ще хлътнеш и ти. А ти не го искаш, нали?
- Да, мамо, вече спрях да се виждам с тях.
Ей така го искам аз – като на картинка. Мило, приятно, безконфликтно и най-важното – лесно.

Неотдавна прочетох проповед на един свещеник на тема защо не хващат дикиш молитвите ни. Той простичко обясни, че ако се молим, обаче си оставяме едно на ум, че ние, или наши приятели, или пари, или някакви действия ще могат да решат проблема ни, за който се молим – тогава молитвата ни не бива чута. Е, за такива като мен е говорил човекът.
Благодаря ви, че съм трезва и че ви има. Защото на друг не мога да разкажа колко ужасна съм.
И, да, благодаря на Бог, защото ей сега се обади момчето и с възторжен глас ми съобщи, че си е направил теста по математика и е много доволен от себе си.
Благодаря. И ме извинете.