|
Позволявам си да се хвана за думата страх.
Онзи ден попълвам някакви неща, защото съм решила да се пробвам да кандидатствам по един проект. Всичко добре, вече не изпитвам такъв ужас от попълване на документи (а преди беше нещо невероятно страшно и ужасяващо за мен, сковаваше ме само при идеята, че трябва да попълвам нещо и с часове висях върху някакви листове, все си мислех, че ще сгреша, дори с името и ЕГН-то, разтреперваше ми се ръката, сърцето ми ще хвръкне и най-често оставях тези неща някой друг да ги свърши). Обаче ... идва момент, в който трябва да пиша от коя до коя година съм била в гимназията. И механизмът се задейства. Че ще се разбере, че съм повтаряла (и то 12-ти клас - резил), че съм завършила вечерно и т.н., значи съм втора ръка, значи за нищо не ставам, няма как да ме одобрят, всички са по-добре от мен, никога няма да имам щастие в живота и т.н. Оле, драма.
И в този момент си казвам: „Е, добре де, можеше и по-зле да е!” Но всъщност какво означават тези думи? Ми означават, че отново поставям някакви рамки на ситуациите, поставям условия, за да приема някаква ситуация. Ще „приема” факта, че съм повтаряла, защото „можеше и по-зле да е”, ей тъй, насилствено, насила на мъка, колкото да го „избутам” и това.
И така се замислих и за приемането. Имам някакъв факт, все тая какъв. Той е такъв, какъвто е. Ако си поставям условията, при които ще „приема” този факт, то не е приемане. И все повече се замислям върху това, че приемането е абсолютната вяра, че това, което е било е трябвало да бъде точно такова, каквото е било и е нямало абсолютно никаква възможност да е по-различно, за да съм тук сега. Т.е. вярата, че Бог има някакъв план за мен и за моя живот. А когато приемам ситуацията с вяра, то няма да има необходимост да си поставям моите условия.
Едно от най-големите ми притеснения е, че макар и да вярвам в Бог, аз на моменти (доста често) не вярвам на неговата, да речем характеристика (грубо казано, качества ... не мога да намеря подходящата дума). А няма как да вярвам в нещо, ако не вярвам в неговата същност, способност и т.н.
Неговото всемогъщество, сила, това, че Той наистина знае най-добре това, от което имам нужда и всичките други неща, които не съм сигурна, но май се водят атрибути.
И тук всъщност стои моят болен стремеж да разбера Бог. Да Го „изследвам” и най-вече да се разполагам с волята Му. И когато имам притеснение, че Той все пак може би не знае какво трябва да направи за мен ... може би не ме е чул, не ме е разбрал, не е видял и т.н., аз самата се забивам в шеста глуха и си се вкарвам в болестта много яко.
Няма да размишлявам върху схващането ми за Бог, но .. идеята ми е ей тази, че този контрол и този стремеж към нареждане на нещата, ситуациите, хората, бъркането в главите им да им подреждам мислите, както на мен ми харесва, всъщност се случва и с Бог.
Минава ми някаква мисъл в главата, която ме шашка. Казвам си „Айде стига се връзва, това не е вярно, всичко, което ти е в главата не е реално!” и след това следва контра- мисъл „Ами, ако все пак е вярно?” и приключението започва, поставяне на условия, размишления върху нереални неща, които ми се виждат толкова истински и толкова плашещи...
И ... все пак, наистина алкохоизмът е в главата ми.
Одобриха ме за въпросния проект и се оказа, че страховете, които имах са ей така, колкото да ми разклатят земята под краката и да ме вкарат в приключение. Но пък съм благодарна, че вече не ме държат толкова време и не са с такава сила.
От, може би повече от шест месеца не ми се беше случвало да сънувам, че пия. Тази сутрин се събудих точно с ужаса и с паниката, с която ставах преди ... легло, телефони, стени, лап топа – всичко по местата си в добро състояние (уфф, просто сън ). Отне ми известно време, за да се върна към реалността, но пък това ми помогна да си спомня как беше преди, защото забравям. Постоянно забравям. И в тези моменти, наистина изпитвам дълбока благодарност към Бог и към АА, защото с цялото това усещане за реалност на тези сънища, всъщност се сещам и за четирите Конника от Голямата Книга – Ужас, Объркване, Безизходица и Страх, а това не искам повече да го преживявам. А дали ще го преживявам или не, зависи само и единствено от това дали ще правя Програмата и да внимавам да не си правя моята програма.
|
Re: Странна работа,ненормална работа [re: Sandu62]
