Днес стават две години откакто не съм пила алкохол. Прочетох този пост и реших да си напиша случилото се с мен.
Опитвах се да не пия 20 години и нищо не можех да направя по въпроса. Заричах се след всеки запой, който ми носеше само срам и унижение да не пия повече. Палех свещи в църквата и обещавах, че няма да правя повече така. До вечерта, слагах масата и си наливах пак ей така с хубавата вечеря една чаша вино. След това същото. После започна да не ми се пие първата чаша, поради вече изтощение, но не можех да не я изпия. Веднага след това изчезваше това изтощение, това беше начина ми на живот. Каквото постигнех, материално го изпивах, колкото повече при имах по голяма нужда имах да пия и да се "наслаждавам" на живота. Приятелите ми ме търпяха, но истинските си отидоха. Не можаха да се разберат с мен. Останаха само спътниците, незнам за какво. Та незнаех за какво пия. Тези неща, които ме караха да пия бяха моята същност. Така се бях конструирала, че нямаше как да не пия. А не можех вече да пия, живота ми се изплъзваше. До този 25.03 преди две години, когато се събудих от тридневен запой и се погледнах в огледалото: "Майка ти не те е ролдила за това, да се докарваш в това състояние" Тези думи не бяха от мен. Чувствах се много безсилна, нямах сили за нищо, дори да продължа да пия. Написах в един форум че пия всеки ден. Отгвоориха ми хора. Незнаех какви са, но нямаше друг на когото да пиша и говоря. След две седмици отидох в АА в града, където живея. Пробвах това, което ми предлагаха. Беше ново за мен да слушам, а не да отричам. Оказа се, че това е началото. Да се откажа от моите идеи. Беше ми трудно, побеже бяха моите виждания и мостри на поведение години наред. Незнаех какво ще се случи, не вярвах че нещо може да се промени. Но продължавах да ходя на сбирки. Понякога ми се струваше, че няма смисъл, но продължавах да ходя. Сега мога да кажа, че хората от АА са най устойчивото нещо, което се случи в живота ми. Винаги бяха там, каквото и да се случи. Усетих една стабилност. Това съм го нямала в живота дотогава. Всичко беше идвало и си отивало, т.е аз съм се махала, поради невъзможност да продължа. А в АА продължавах с подкрепата на хората там, които идваха винаги и бяха там. Това ми даде увереност и в същото време усетих че и аз давам от себе си тази стабилност с моето ходене на сбирки. Да дадеш на някого стабилност, че си винаги там, това беше ново за мен. И се случи така, че вместо да променям хората около себе си и обстоятелствата аз се проемених. Това ми беше цел в живота да раздавам справедливост и да оправям хората и действотелността. Не си давах сметка, че има и друга справедливост освен моята. Сещам се колко плаках като ми се задраска от учителката написаното с грешка М в първи клас, та аз бях толкова старателна. Как може. Толкова ме боля. А не съм допускала, че тя учителката си има нейна справедливост, че не може да не ми задраска грешното, нали трябва да се науча. Но аз си имах моята справедливост и тя беше единствена. Та сега се случи това, че видях малко по далеч от наса си. Справедливостта не я определям аз. Какво облекчение. Аз не съм отговорна на хората, които грешат. Каква свобода. Моето аз се смали и стана по лесничко да крача с малкото ми аз, отколкото с гоялмото ми АЗ. Та то не понасяше да му се каже нищо накриво. Сега ей така малка се чувствам добре и не боли вече когато те обидят. Стана чудо. Когато ме хване страх виждам, че е защото мисля повечето време за себе си, как ще се представя, как ще съм приета. Та от едно обидчиво дете започнах да се превръщам в една жена, която има и добри качества. Имам затруднения, но като отида на сбирка и видя хора като мен ми е по лесно да ги преодолея. Имам лоши дни, но знам че минават. Колко пъти съм си мислела че няма да мине лошото или ще свърши хубавото.Все едно няма да има утре.
Радвам се, че има къде да споделя и знам, че с това помагам на хора като мен.
На всички пожелавам милостта на Бог и трезви 24 часа.