Права си. Направо ти завиждам. Сериозно.

Истината за мен е следната. Не искам да се конфронтирам с никого. Не ми е в природата, макар че тръгна ли съм като носорог - спиране няма, независимо от последствията.

Чувствата са като играта "камък-ножица-хартия", едното побеждава другото и бива победено от трето. При мен гневът е най-силен и побеждава всички останали, включително и страха.

Наясно съм, че гневът е рушително чувство и трябва да се озаптява, но не успявам, защото буквално на всяка крачка срещам провокации.

Ето един елементарен пример. В "Билата" има нова мода. Освен вече познатото "имате ли "Била" карта (ми който има да си се грижи за нея, откъде накъде ще ме питат всеки път и аз трябва да отговарям), от месец питат всеки: "Как мина пазаруването? Наред ли беше всичко?". Като го чуя побеснявам, защото това е един от западните начини за промиване на мозъците и постигане на безропотност. Първо се усмихваш на тъпта и безсмислена машинална фраза, после започва да те дразни, но няма на кого да си го изкараш - касиерката не е виновна - тя е задлъжена да се прави на палячо, ако и кажат и всеки клиент ще целува на изпроводяк - трябва да се яде. Дори да викнеш управителя, той ще те игнорира със заучени и тренирани успокояващи реплики. Ако вдигнеш скандал охраната ще те изхвърли или ще извика полиция - дребно хулиганство "регистриран в полицията"... Няма спасение. Накрая свикваш да не реагираш. Днес с това, утре с друго и целта е постигната - ставаш безропотна, не мислеща овца.

Аз не искам да съм овца. Нещо повече - не искам никой да е овца. Обикновено иронизирам продавачките като рецитирам въпроса им секунда преди да са ми го задали. Едни се усмихват весело, други гузно, трети пък се мръщят. Какво да напвравя? Знам, че това което правя няма да помогне с нищо, но това е моят малък бунт и отказ да стана овца.

Така е с всичко.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите