Е, може и да кажеш, че това няма нищо общо, но аз мисля, че има.

Паническото разстройство преди години ме нападна внезапно, неочаквано и видимо безпричинно през нощта. Съпроводено беше с клаустрофобия. Тъмнината засилва клаустрофобията, защото дори да гледаш София отвисоко пак има близка граница на видимост и това ти създава чувството, че си затворен в ковчег, колкото и голям да е той.

Месеци наред след атаката изпитвах силен страх от приближаващата вечер, от стъмването. На всичкото отгоре беше зима и се стъмваше рано и за дълго.

Това, което се научих е да прогонвам, буквално да отрязвам мисълта за тъмнината и страха. Вместо, както в началото, да се потапям в размисли какво може да ми се случи тази нощ и какво ще изпитам, аз си забранявах да мисля в тази посока в секундата, в която такава мисъл се докоснеше до мозъка ми.

Никак не е лесно да изгониш една мисъл, но с упоритост се научаваш. Сега мога да спра да мисля за каквото и да било, независимо от важността му. Просто си казвам "няма да мисля за това" и започвам да мисля за нещо друго, като подхранвам мисълта си достатъчно дълго за да забравя "онази лошата". В началото това "достатъчно дълго" биваше и часове, защото онази лошата се връщаше през всяка пролука, но сега вече само след минута-две мислене в зададената посока вече не се връщам към нежеланата мисъл.

Замени нощта с пролетта и паническа атака с алкохол. Може и да проработи.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите