Преди да спра да пия, когато се обидя на някого пиех. Защото съм алкохоличка, другите имат други ......холизми. Може като се обидят да си ги търсят. Аз обаче се обиждам, защото съм алкохоличка, спиртохоличка, духохоличка. Пиша го за да се сетя за болестта, откъде се появява. Ами от духа, не мога без дух. Нали това значи ...холик, не може без нещо. Та и аз такава остра нужда от духовност съм имала, че съм си намерила заместител единствен по рода си, да я замести. Но бях почнала, че се обиждам и пия, да си набавя дух, понеже ми липсва, на негово място трайно се е нагнездила моята себеобичливост, честолюбивост. Така е нямало никакво място в сърцето ми за милост към някого. Скоро ми се наложи да го проявя това както разбрах за първи път приятно качество да изпиташ милост към някого, все едно проявих милост към себе си и въпреки всичко пак беше за дргия, но го усетих върху себе си, към себе си, може би наистина бумеранг, както беше казано от една сестра, но с обратен знак. Та хубаво чувство ново за мен, чудесно лековито за болестта ми. Непонятно за нормален човек. Другото ново чувство е да оставя някой да е щастлив. Дори ако се наложи за това да се държи лошо с мен. Това носи пак някакво облекчение, пак е все едно си облекчен от радостта на другия, въпреки че е на твой гръб. Това е голяма свобода. Иска ми се да го покажа на някой, но това само се вкусва. Аз бях напълно готова за тоя вкус и ми трябваше само да ми се поднесе до устата, аз вече зяпах за тая хапка в невъзможността да живея с обидата си. Това се изработва, истрадва, но с всяка свобода е така.