Здравей, Римон,
като чета всичко това ми е така познато, но преди доста години, когато не си позволих да опиша всичко това, което сега чета и при теб и се идентифицирам,
мислих си, че трябва да се справя сама с тези проблеми, и още,
мислих, че не мога да си позволя да ги споделя с някого,
мислих, че това е твърде срамно,
мислих, че това е съдба, орисия, магия,
мислих, и това е най-страшното,
мислих, че няма измъкване за мен, няма,
просто точно за мен няма,
ето това е най-страшната заблуда,
че няма измъкване, това първо, и
второ, за мен специално,
с тези две заблуди просто бях обречена,
и полека лека, вече и не можех да си задавам въпроса
защо пия,
защо се повтаря,
защо отстъпвам,
защо иначе съм така силна и способна,
защо се предавам пред алкохола,
защо не е като с другите неща в живота ми.

Скуката има място в живота ми, самотата, оф, все съм се смяла, заглавието на романа на Маркес, сто години самота, все едно за мен е писано, ама аз не говоря за физическа самота, пиша за душевната самота, душевната самота, ето това е нещо, което не мога да опиша тук с думи, въпреки че добре се оправям със словото.

Душевната самота, душевната пустота, душевната бездна, която стои и
не може да се напълни,
душата, която
не може да се почувства спокойна,
успокоена,
насладена, и
готова да раздава щастие,
ето заради това пиех аз, заради това пуших, заради това пих и много лекарства, ето затова и не виждах смисъл да живея...

Много тъжно взе да става, но достаточно предавам усещането за предишния си живот, точно такова е усещането, тъжно и безнадеждно, и безмислено и някак, самотно и празно.

Обаче ето, всичко, което и ти пишеш е вярно,
може да се намери път,
може да се намери изход,
може да се направят малки крачки, във всички посоки, и
да се тръгне към нов живот.

Да, може, и аз съм свидетел, може да се върви с вяра и с надежда в живота, и с достойнство.
Това е така смислено и хубаво, че наистина, почти забравям мъката в предишния си живот.

Пиенето и лекарствата, респективно болестта при мен разруши мечтите ми, реализирани и нереалиризини, реализираните ги разруши, нереализираните се опита да ги погребе.

Много мразя тази болест, и пораженията, която тя нанася върху душите на хората и на близките им, тя отне живота на много близка моя роднина, и не мога да се примиря с тази болест, не мога да се примиря с нелепата и загуба заради нея.

Сега съм много благодарна, че душата ми намира успокоение и почивка и така мога да живея без лекарства, без алкокол и цигари,
и това ме изпълва с вдъхновение и
желание да разкажа това и на някоя друга отчаяна жена...