Като съм била малка съм се оглеждала по 5 минути дали идва кола от ляво и дясно на улицата преди да пресека и след това съм се обръщала да питам майка си "Добре ли е?" едва след това съм пресичала. Видях, че след като останах трезва продължавам да го правя. Реших да отида с мъжа си на едно място. Да го подкрепя. Пак първата мисъл да се обадя на някой да питам Добре ли е. Не искам да поема отговорност. Помислих, помолих се за сили, пописах, инвентаризирах страховете си. И взех решение Ще отида. Решение, което противоречи на моето Аз. Ще отида и ще поема тая отговорност дори и да се изложа, дори и да не стане както аз съм си го намислила. Силата ми я дава Бог. Молих се доста време за нея да я получа, защото много често става така. Алкохолика осъзнава, че не може да продължава така, но не получава тая сила, това нещо което го подтиква към действие. Там не помага и най издържаната по всички правила инвентаризация. Там е необходимо да се помолим за силата и да направим така, все едно тоя недостатък, който ни прави страхливи или нерешителни го няма. Това е вярата, тярбва първо да се даде. Да аз вярвам, че това е добре за мен. Ама не съм сигурна. Ама вярвам,че е добре за мен. Ама ме е страх. Ама вярвам, че ще стане най доброто. Ама ще се изложа. Въпреки това вярвам, че излагането ще е най доброто за мен.