Re: На кого да съм благодарен.. / Взаимопомощ / Алкохолно зависими

11 януари
Мисъл за деня
Когато пиехме, повечето от нас никога не си и помисляха да помогнат на другите. Беше ни готино да почерпим някой с питие, защото това ни караше да се чувстваме голяма работа. Но ние само използвахме хората за свое собствено удоволствие.Никога не ни хрумваше да се опитаме истински да помогнем на някого. За нас, да помаагаме на другите, изглеждаше като сдуханяшка игричка. Но когато дойдохме в АА, започнахме да се опитваме да помагаме на другите. И тогава открихме, че да помагаме нна другите ни прави щастливи и също така ни помага да останем трезви.

Разбрах ли, че се чувствам щастлив, когато помагам на другите?

Медитация за деня
ще се моля само за сила и да бъде Божията воля. Ще използвам Божият безграничен склад на сила за моите нужди. Ще търся Божията воля за мен. Ще се стремя към осъзнаване на Божието присъствие, защото Той е светлината на света. Ще стана пътешественик, който в своят поход има нужда само от сила и ръководство.

Молитва за деня
Моля се да мога да търся Божието ръководство ден по ден. Моля се да мога да се стремя да пребивавам в Божието присъствие.

Снощи пиехме чай в един събрат и той прехвърляше каналите на телевизора. Спря на състезание по дартс. И аз му викам - ей в това само вече можем да участваме. Той нещо се засегна и посочи спорта, в който е добър. Да бе - ама аз ти говоря на световно ниво да участваме. Той - ааааа, така да. Ние нали не искаме половини работи. Като Цезар - по-добре първи на село, отколкото втори в Рим. Ясно. Почнахме да прехвърляме спортовете, в които можем да се наместим и да играем. Според мене съмнително дори за дартса, защото тези макар да са на възраст, кой ги знае от колко години бодат стреличките. Авера ме запита - ти защо не стана футболист? Нещо измърморих, че нали имало хора, които не ми харесвали. Имах предвид, че треньора си налагаше сина, който за нищо не ставаше. Но това беше за един мач, на който отидох по случайност и вече тогава се бях отказъл от една година вече да играя. Та мога ли да не тренирам една година и един мач нещо да ми промени. Посочих, че съм нямал желание. Ако имах - щях да ходя всеки ден да тренирам и да покажа, че наистина искам да играя. Говорихме за бразилчетата, които ходят километри пеша, за да отидат на тренировка. Сетих се и за африканските бегачи на средни дистанции, които тичат до училище километри. Но тука може би любовта към учението, да ги е направила бегачи. Кой знай.

Та тази сутрин, докато си правех медитацията, ми се измъкна пак този въпрос. Защо не станах футболист? Спомних си нещо смущаващо. Това, което никога не си признах, нито на някой друг. Не мога да обхвана целия терен. На голям терен, просто не знам кое къде е. Не виждам смисъла и връзките. И никога не ми е било забавно. А на малко игрище - винаги ми е било забавно. Виждам всичко. Контролирам всичко. Участвам в цялата игра и мога да променя нейния ход. Значи въпрос на контрол. Искам да контролирам всичко, а на големия терен просто не се получава. Нямам такива качества. Това е истината. Нямам качествата за тази игра да я играя на световно ниво, нито пък мога да се задоволя да бъда играч, който изпълнява една ограничена роля, в един ограничен участък. Частица от единадесет други, които правят механизъм. Всеки върши своята работа и се получава едно цяло. Но аз никой път не съм могъл да бъда една хармонична част от цялото и да върша една дребна задачка. Аз винаги съм искал да ръководя, да нареждам, да управлявам, да съм в главната роля. Не съм можел да се задоволя се един ограничен участък и с една второстепенна роля. Истински гениалните футболисти са абсолютни явления. Единици. Те могат да видят целият терен и с играта си да ръководят наистина отбора. Не знам как става. Не съм имал капацитета да го правя на голямото игрище. Просто изобщо там се губех и нищо не се получаваше. Там не се получаваше да ръководя. И се искат постоянни усилия. А ние с авера стигнахме до съгласие, че сме можели да полагаме свръхусилия, но за много кратки периоди от време. След което ни е омръзвало. Всичко ни е омръзвало. Мислел съм се за изключителен и това за мен е означавало, че не мога аз да се принизя като другите да се бъхтя. Да се трудят маймуните, за да стават хора. Аз имам талант и това е достатъчно. Над другите съм. Може би това е част от теорията за неравномерното развитие на таланта. Просто талантът се заблуждава, че талантът му е достатъчен. И го прави изключителен. Под изключителен съм разбирал - над всички и повече от другите. Егоизъм-егоцентризъм.

"Неоправданият страх, че инстинктите ни няма да бъдат задоволени, ни кара да желаем това, което притежават другите, да се блазним от секс и власт, да се гневим, когато инстинктивните ни желания са заплашени, да завиждаме, когато амбициите на другите се осъществяват, а нашите не. Ядем, пием и се опитваме да сграбчим повече от това, което ни е необходимо, стархувайки се, че то няма никога да ни стигне. Истински уплашени пред перспективата да работим, ние оставаме бездейни. Шляем се и се маем или в най-добрия случай работим неохотно и на половин оборот. Тези страхове са термитите, които постоянно разяждат основите на всеки начин на живот, който се опитваме да изградим."

Истински уплашени пред перспективата да работим, ние оставаме бездейни. И това като ми се е вкопало ден по ден. Час по час, естествено че съм забравил първопричината на своето безделие и естествено, че това безделие е станало част от моят характер и естествено, че вече съм си мързелив по природа, каквото и да означава това. Но като се замисля, никога не ме е мързяло да ходя на училище, в първите класове. Дори имахме надпревара кой ще отиде първи на училище. Какъв кеф беше да отида, а навсякъде да е тъмно!!! Аз да съм първия. А дори беше вече в град. Да съм първия в класната стая. И после като почнаха тези оценки след четвърти клас и като почна едно мрънкане от нашите, че се връщам с петица, а не с шестица. И като почна един блокаж сутрин и нежелание да изляза. И като почна после едно нежелание дори да погледна дали имам нещо за вършене. И като дори се превърна в отвращение. Истински уплашен пред перспективата да получа петица, да не се справя, да ми мрънкат, да свикат семейния съвет и да чувам това едно и същото - ТО СИ Е ЗА ТЕБЕ, ДА НЕ МИСЛИШ, ЧЕ МЕНЕ МЕ ИНТЕРЕСУВА, АКО ИСКАШ ЦЯЛ ЖИВОТ ДА БЛЪСКАШ КАТО МЕНЕ, КАРАЙ Я КАКТО ЗНАЕШ. Всичко си вървеше по един и същи сценарий и дори знаех кое след кое следва. Не ми беше приятно и дори съм завиждал на тези, които ги бият. Викам си - няколко шамара и да минава, а не това постоянно вкопаване на вина и треперене. Това треперене, че в пет и нещо баща ми се връща и дори съм се молил веднъж да закъснее и да не се връща. Малко да го отложа. И това отлагане се превърна в начин на живот, малко по малко и се превърна в мой характер. Естествено, че сега вече характерът ми е такъв и естествено, че го наричам мързел, защото е мързел. Понякога вече наистина е мързел, каквото и да означава мързелът.

Но какво е мързелът, алчността, гордостта, завистта, гневът и чревоугодничеството?

Да погледна завистта - не е ли страх, че някой има повече от мене? И не се ли е вкопала така тънко в живота ми, че да не мога да я намеря? Състезавам се. Обсъждам някой друг. Правя анализ на други хора.

Алчността - да имам повече. Не е ли страх, че съм нещо по-малко от другите, не е ли страх, че няма да мога да оцелея, че не съм достатъчно добър, че ме презират. Сега се сетих за една мъдрост на Волтер, нали по едно време четях мъдрости и си мислех, че като ги науча всичките - ще стана мъдър. Намерих я - „Не бедността е непоносима, а презрението. Мога да живея, лишен от каквото и да е, но не искам да знаят за това.“. Хахаха. Страх, че ще ми се смеят, че ще ме отхвърлят, ще ме базикат за счупения бойлер и вехтата кола. Йеееееееееее.

Гордост - именно горните работи. Страх от презрение, страх че не съм на първо място, че не съм повече от другите. Че може би има някой който може да ме изпревари. Гордостта - водача на недостатъците, защото именно тя е огромен страх. В основата. " Не напразно гордостта оглавява листата. Това е така, защото гордостта, водеща до самооправдание и винаги пришпорвана от неосъзнати страхове, е основата на повечето човешки затруднения, най-голямото препятствие за истински напредък. Гордостта ни примамва да отправяме към себе си и другите желания, които не могат да бъдат изпълнени без да деформираме или злоупотребим с инстинктите, дарени ни от Бог."

Гневът - защо се гневя на хората? Не е ли защото някой не ме сметнал, че говоря най-правилно, че виждам най-вярно, че съм най-умен, че най-добре играя футбол, а той ме сменя. Не е ли, защото се страхувам, че ме третират неравноправно, страхувам се че ми вземат нещо, което е мое. Страхувам се, че няма да успея, страхувам се, че тоя ще ми вземе жената. Страхувам се, страхувам се, страхувам се. В основата на всеки гняв стои страх. Поне при мене.

Чревоугодничество - много дълбоко става за моят плитък мозък. Сещам се за един разказ на Джек Лондон. Един свръхизгладнял златотърсач, който месеци наред крие храна от страх да не гладува отново. Това е страх, но не е излишеството на чревоугодника. Който си взима скъпи и прескъпи трюфели. Може би защото е ценител или може би защото така се чувства по-нагоре от другите. Сещам се онзи ден една позната как се подиграваше, че бонбоните сезони били за пенсионери. Мда. Това е храна за простолюдието. Нали аз съм над другите и трябва да блесна пред другите и пред себе си с изтънчени и префинени манджорното. Нали ме е страх, че ще ми се смеят, когато ям чесън и прости работи. Когато се превърне в ежедневен фин навик да ям ежедневно фини работи. Може би рано или късно ще съм чревоугодник, просто защото съм чревоугодник, а не защото някога съм се страхувал да не ме сметнат за простак, селянин или грубиян. Просто след време ще ми стане част от характера да си ям готини и фини работи и няма да има нищо общо със страхът.

Мързелът - просто мързел. В момента съм мързелив, просто защото съм мързелив. И вероятно съм роден мързеливец. Възможно ли е да съм бил деен, но принудата и страхът да са ме направили ден по ден и малко по малко нещо друго. И естествено ,че сега съм нещо друго. Но какво значение имат причините? Поне засега наистина нямат. Важното е да се задействам. И Програмата ми дава това уникално средство срещу недостатъците на характера ми, па било то и вродени и нямащи нищо общо със страхът като душевна болест.Винаги съм твърдял, че един работлив глупак може да натвори много глупости. И че работата е призвание на недотам развитите индивиди. Дори съм се гордял със своят мързел и съм се подигравал на работните. Бая работи ми изскачат, но в момента нямам време за много писане. "Когато удовлетворяването на инстинктите ни за секс, сигурност и общуване се превърне в единствената цел на живота ни, тогава идва гордостта, за да оправдае излишествата." Най-сигурно за мен е да не върша нищо и това всъщност стана една много основна черта на характера ми и се намести във всички области на живота ми. Няма да има провал и застрашаване на сигурността ми, просто като не го върша това, защото нещо ще се изложа и ще се изложа отново и отново на онова викане, обвиняване, презрение и мрънкане. Пък и съм естествено склонен към размисъл и медитация. Дао. Стоя си и си размишлявам като Васисуалий Лоханкин. Ех да мога да го намеря сега този индивид от Златният Телец. Дали го има в мрежата да прочета малко за него. Те много хора го цитират - "Лакомият и сладострастен мързелан Васисуалий Лоханкин с "голямата" роля в руската революция ". Не съм изключителен. Пак стана дълъг пост, който се страхувам, че някои няма да го четат. Страх, че няма да бъда оценен по достойнство, някой ще ми се присмее, няма да се харесам. Да не бях го писал. То и без друго ме мързи да пиша толкова, а не че ме е страх да споделям, че ще стана смешен за доста хора.
Време за сбирка стана. Ще тропам нататък, макар да ме мързи да ставам от диванчето и е студено навънка. Вчера акумулатора едвам завъртя. Това можеше да не го пиша. Какъв смисъл има да ходя на сбирка, може би никой няма да дойде.