12 декември / Взаимопомощ / Алкохолно зависими

12 декември
Мисъл за деня
Сега дойдохме в Братството на АА. То е отчасти групова терапия. То е и Духовно Братство. Но е и нещо повече. То е основано върху общата болест, общият порвал, общият проблем. АА навлиза дълбоко в личния ни живот и в личностовите ни нужди. Изисква пълно откриване за всяка от най-вътрешните ни мисли и най-скритите ни проблеми. Всички бариери между нас падат. Така и трябва да бъде. Тогава ние се опитваме да си помогнем един на друг. Братството на АА е основано върху искреното желание да си помогнем един на друг. Братството на АА е основано върху искреното желание да помогнем на друг човек. В АА В АА ни е осигурено съчувствие, разбиране и истинска помощ. Тези неща правят Братството на АА най-доброто, което познаваме.
Оценявам ли напълно Братството на АА?

Медитация за деня
Висшата сила може да ни преведе към правилните решения, ако се молим за тях. Вярваме, че много от детайлите на живота ни са планирани от Бог и са планирани с изобилие на всеопрощаваща любов за допуснатите от нас грешки. Днес можем да се молим да ни бъде показан верният път. Можем да изберем доброто и когато го изберем, ще почувстваме че цялата Вселена е с нас. Можем да достигнем истинска хармония с Божията цел за нашия живот.

Молитва за деня
Моля се да мога да избера правилното днес. Моля се да ми бъде показан правилният начин да живея днес.

Чак не ми се пише да се излагам колко погрешни неща направих напоследък и как се скофти положението. Нали ми се ще да се показвам излекуван и да не ставам за смях. Пак от страх каква представа предизвиквам у хората. Да не бъда отхвърлен, наранен. Да не ми се подиграе някой, че не ставам за нищо. И каква е точната първопричина за това – страх, егоцентризъм. Жертва на заблудата, че мога да бъда доволен и щастлив едва ако преуспея във всяка една област. Сто процента от хората ме харесват и одобряват. И този страх е с мене през целия ми живот. Същността на душевната болест. Или една от нейните части. И след като е в основата ми този страх – той предопределя случващото се в живота ми. Просто е да се види. Гонени от стотици форми на страхове, самозаблуди, себелюбие и самосъжаление. Това са строителите на един живот на един алкохолик. И как, ако съм видял малко от това, няма да искам да оставя волята и живота си на нещо градивно, нещо смислено и освобождаващо. Което би ме освободило от оковите на егоцентризма. Който само дрънка за моята независимост, докато ме оплита в задушаващи обръчи.
От две седмици започнах да замотавам ежедневният анализ – Десетата стъпка. Става въпрос за Програмата за възстановяване от болестта алкохолизъм. Рядко сме виждали някой да се проваля ако стриктно следва нашият път. Много пъти съм чувал някой да говори аз Програмата, но не ми става ясно за коя Програма става въпрос и възможно ли е да не се правят някои стъпки, но да се прави Програмата? Защото предприехме следните стъпки, като програма за нашето възстановяване. Именно предприемането на Стъпките е Програмата за възстановяване. Стриктното предприемане на Стъпките, като Програма за възстановяване, гарантира успешното възстановяване във всички области на живота. Защото болестта се е наместила във всички области на живота.
Та замотах си аз Десетата стъпка. Къде пиша, къде не пиша. В началото, когато ме гониха двеста бесни дяволи, съм писал по три пъти на ден. Усещах с всяка клекта на тялото си, че с всеки искрен ред се измъкнам от лапите на болестта. Оправдания много – прецака ми се компа, правих ремонт, имах гости. Направо казах на болестта – изчакай ме, ако обичаш, докато си направя ремонта, докато ми се оправи компа. Тогава пак заповядай да си продължаваме. Обаче болестта си е болест и нея не я интересува дали съм изморен, дали съм зает, дали сега съм в настроение да се възстановявам. Тя е коварна. Тя не работи по моите рицарски правила. Едно от рицарските ми правила е да вдигна мощен скандал на приятелката ми, ако тя не си вдигне телефона, когато я търся. Както често си припомням, преди време ме кефеше някоя от приятелките ми да закъснее за среща. Как справедливо се гневях. Мда. Грешките на другите, въображаеми или истински, можеха да убиват. И като го няма анализа, имам предвид самоанализа и откриването на собствените грешки, отново насочих фокуса навънка. Кой какво прави, защо го прави така и защо може да е чак толкова дебилно погрешен.
Като спрях да си правя Десетата стъпка. А то частичното правене си е неправене. Половинчатите мерки не ни помогнаха. Мнозина от нас търсеха по-лесен, по-удобен път. Но не стана. Не може десет процента усилия да донесат десет процента резултат. Или петдесет на петдесет. Тука е стриктно и напълно. Или резултатът е неизбежно пропиване или мъчително увъртане и гърчене. Което си е гадна работа и веднъж усетил свободата, която дава Духовният път, си е смешна работа да се връщам наобратно. Но връщането става много лесно, защото изведнъж съм на изходна позиция. Когато спра да действам ме завладява една апатия. И постепенно потъвам. Та като спрях да правя Десетата стъпка – почнах да не мога да се наспивам. Точно както в началото. Спях по десет и дванадесет часа, а все едно не съм спал. Ами като не съм си изчистил мозъка и душата от натрупаните през деня глупости, как да си почина. А в началото не съм си лягал, без да си напиша анализа и спях като пич. И дори не оставях за вечерта, защото тогава вече бяха забравени някои работи, а и става кофти да се пише до късно. През деня още гледах да насмагам. И се получаваше здрав и хубав сън. А щом не пишех, с цел да не губя време и да се наспя, то не можех да се наспя. Това е положението. Факти. И като не се наспивах тези дни – не можех и да стана. А в продължение на вече повече от две години ставам по едно и също време, благодаря за трезвото събуждане. Благодаря, че няма вина и угризения и почвам да си върша работите. Моля се и медитирам. Спокойно се приготвям за работа. Нагласен съм душевно, умствено и физически. А тези дни – ставам едвам-едвам, недоволен, изморен, обезсърчен. Влача се на работа и там стоя и не върша нищо. А имам работа и просто трябва да я свърша, но не я върша. И после се обвинявам, че не я върша. И от ден на ден потъването си е видимо. Благодаря, че мога да го видя и да видя защо се получава. Това е един добър урок.
Друга последица от неправенето на Десатата и оттам на Единадесетата стъпка, както и Петата – защото като не правя анализи, то така и не си признавам грешките. Нали другите грешат, пък и ситуацията е кризисна и рецесионна. Другата последица – почвам да си търся виновни. И почвам да се дразня. Това дразнене естествено, че прецаква само мене. И какво от това, че съм си намерил виновните. Всичко се завихря в разширяващи се спирали. Наранявам някой, което наранява и мене. Защото се връщам в обичайното си алкохолишко поведение и състояние. И така неизбежно вървя по пътеката, към която след време съвсем необяснимо за мен или за който си няма понятие – ще налапам шишето. Запоят започва много преди шишето. Просто е очевидно. И започва с прескачане на някои стъпки. Програмата е начин на живот и единственият възможен за мен. Казвам го не защото съм го чел в някоя книга, а защото съм го усетил на собствения си гръб. Една година и тринадесет сухи дни. Без Програма. След това още две години три месеца и петнаседет дни – във възстановяване. Благодаря на Бог, че ме свърза с човек, който ми предаде Посланието. Който ми показа, че има Програма за възстановяване от болестта алкохолизъм. В началото мрънкосвах, че съм забучен в град, в който няма Сбирки. Обаче сега виждам смисъла на това. Нямах друг избор, освен да се хвана яко за Програмата. Виждам, че сбирките можеха да ми дадат някакво временно облекчение, та дори и години наред да стоя на кантар и да се чудя какво става. Нямаше да ми е ясно, че без Програма не става, а сбирките не са Програма.
То иначе се стигна дотам в сряда, за първи път досега, умишлено да не отида на сбирка. Имах си и оправдания, но можех да отида. Опасна работа. Просто не отидох. Така се почва. И вчера – четвъртък, от сутринта до следобяд бях блокирал. Както не ми се беше случвало от студа през януари. Тогава между другото също тръгна от Десетата стъпка. Просто трябва да си прочета анализите тогава, но няма нужда. Спомням си как спонсора ми вика – абе май почна да пишеш задълбочено. И един месец не можех да свърша нищо в работатата си. Просто ступор. То и затова често споделям, че няй-на първо място в живота ми е Програмата. Да действам колкото сили имам по Стъпките, които ми позволяват да имам всичко друго в живота си – работа, връзка, приятели, спокойствие, пари, жизненост, ищах, цел, смисъл.
И нещата си следват своят ход. Много проявни форми на болестта, която изолира. Като ми се скърши ритъма, спрях и да пиша във форума. Естествено, че си имах оправдание за това. Нали нямах комп, а през деня съм на работа. Пък колко работя работата си в момента е друг въпрос. Оправдания, оправдания, оправдания. И кого топлят тези оправдания? Затова единственото условие е безмилостната честност. Защото болестта се крие зад всяко оправдание, отлагане, бездействие. Коварен, объркващ, всемогъщ.
Има много за писане, но няма да стане всичкото точно в момента. Благодарен съм за днешната трезва сутрин, моля се на Бог за още двадесет и четири трезви часа за всички нас. Благодаря за Анонимни алкохолици, благодаря за Програмата за възстановяване от тази болест, благодаря на спонсора, че ми показа пътя и начина за измъкване.

Молитва за деня
Моля се да мога да избера правилното днес. Моля се да ми бъде показан правилният начин да живея днес.