Здравей!
Първият ти пост толкова прилича на един мой от преди около година....
Ако ти се търси - чети. Няма значение.
Искам да ти кажа обаче, че ти можеш да промениш този кошмар!!!
Твоят живот е твой и ти можеш да направиш избор. Ти трябва да направиш избор и заради детето, което е дълг и отговорност твоя.
Прекрасно те разбирам. Така се чувствах и аз. Страдах, плаках, бях без надежда. Опитвах се да си представя живота в този ад и живота като самотна майка. Представях си и двете. И двете не харесвах.
Тогава реших. Докато виждам, че моят съпруг прави усилия да се справи с проблема, аз ще съм до него. Ако престане - няма да има какво да подкрепям.
Безкрайно трудно беше да го убедя, че има пробем. Впрегнах всички усилия и уви, безкрайно трудно се оказа най-близките му да го признаят, пък тогава той да го види. Месеци! Но първата битка беше спечелена. Продължих нататък. Борба с абстиненцията. Плътно до него, до леглото му. Провал. Ново начало. Провал. Стигане до дъното. И светлина. Мъжът ми стигна до дъното, но такова дъно, каквото и той сам се уплаши и тогава пожела да живее, тогава пожела да се оттласне от него и тогава вече отвори сърцето си за моята помощ, която дълго време тиках под носа му. Отново мина през абстиненцята, отново ходи на психиатър, започнахме и на фамилна терапия да ходим. Даде си дълга почивка от работата. Позволи ли си лукса да търси нещо, което ще му е приятно да върши...
Процесът е дълъг. Труден. Но ти можеш да промениш този кошмар!
Плаша се да кажа, че при нас следва безоблачно бъдеще, защото всеки път когато дъвче дъвка се чудя дали нещо не прикрива, но всъщност до сега това са си моите страхове с които малко по малко се справям. Знам ли какво ще поднесе бъдещето, но в момента съм по-спокойна, усмихната, а и колкото нескромно да звучи - доволна от това, че бях силна, че съм силна - заради себе си, заради него и заради детето ни.
използвам случая да благодаря на всички, които тогава ме подкрепяха тук!