|
7 февруари
ТОВА НЕ Е ИЗПИТ
“...Основният факт в нашия живот днес е абсолютната увереност, че нашият Създател е влязъл в сърцата и живота ни по някакъв чудодеен начин. Той е започнал да осъществява за нас тези неща, които не бихме успели да постигнем сами.”
Някои от нас започнаха да се възстановяват мислейки, че житейските трудности са серия от изпитания, които ни се изпращат свише, с цел нещо да научим. Това убеждение веднага се проявява, когато се случи нещо естествено и ние нареждаме: “Моята Висша сила ме изпитва”. Ние сме уверени, че е тест на възстановяването, когато ни предлагат наркотици. Преценяваме като проверка на характера ситуацията, в която можем да пристъпим принципите без да излезе наяве. Дори можем да си мислим, че силната болка от трагедиите в живота е изпитание на нашата вяра.
Но любящата Висша сила не ни устройва изпитания за проверка на възстановяването, характера или вярата. Това е просто живота и в него винаги има нещо, което причинява болка. Много от нас загубиха любими хора и вината не е наша. Някои от нас загубиха напълно материалното си благополучие. Има някои, които преживяха загуба на дете. Животът понякога причинява страхотна болка, но тя не ни е изпратена от Висшата сила. Тази Сила постоянно е с нас и е готова да ни носи на ръце, ако ние не можем да ходим. Няма рана, нанесена ни от живота, която Бог, какъвто го разбираме, да не може да заздрави.
САМО ЗА ДНЕС: Ще вярвам, че моята Висша сила е любяща и волята й за мен е добра. Ще търся помощта на моята Висша сила във време на несгоди.
Вчера сутринта в осем. Аз отивам на работа, а съседът ми - за патронче. Точно след като написах поста, че наоколо са страдащите. Напаткан както си му е редът. Щом и в това положение не може да заспи, значи зорът е голям. Погледът повече от празен. Бездънен вакуум. Няма нужда да гледам филми за зомбита. Заедно сме играли футбол като деца. Спира ме и пак се почва откъм уваженията и приятелството.
Аз благодаря на Бог, че и тази сутрин съм трезв. Че това е достатъчно и е нещо уникално. Докато го чакам да видя какво ще измисли да ми иска двата лева. Предният път му трябваха за превоз на баща му до болницата. Предложих да ги закарам. Естествено, че нямаше нужда.
Този път явно нямаше сили да нарежда и направо поиска два лева. Повече нищо нямало да иска от мене. Казах му, че няма да му дам. Допуснах тактическата грешка да му кажа, че е алкохолик. Ама той и без това нито е чул, нито ще запомни. Всъщност чу, защото веднага започна да се отбранява. Явно не го чува за първи път и има отработена реакция. Такива сме си ние - винаги някаква друга е причината. Външна. Казах му, че и аз съм алкохолик, ама в момента съм трезвен. Не става номера в това състояние.
И тази сутрин съм трезв. Снощи лафих с друг авер. Сух от повече от година. И това неговото хич не е работа. Нали бях така. В същото състояние. Светата инквизиция в ежедневна бойна готовност.
Толкова съм благодарен за Програмата на Анонимни алкохолици. Гледам назад и първо се смея на себе си, после се съжалявам, после ми иде да заплача над това страдание. Безсмислено страдание. Тази упоритост, която не иска да се предаде. Не иска да пусне стария корен и да се остави на нещо по-голямо. Да се остави от старите идеи. На Духовният опит на милиони пробудили се за нов живот алкохолици.
Зъбите стиснати. Това може да се кара години наред. Нямал съм воля. Воля имам да повдигна планини, но същата тази воля е обърната срещу мене. Толкова съм благодарен за безкрайното отчаяние, което ме накара да се предам напълно и да стана готов да направя всичко. Да се оставя на по-голяма от мене Сила и да затропам упорито по Пътя на Щастливата Съдба.
"Половинчатите мерки не ни помогнаха. Стояхме на кръстопът. С пълно отдаване помолихме за Неговата подкрепа и грижа." Глава пета от Анонимни алкохолици, Как действа програмата
Пълно отдаване.
|
ТОВА НЕ Е ИЗПИТ [re: aлkaжa]
