Алкохолът въвлича в един вид водовъртеж, който влече към дъното не само алкохолика, но и цялото му семейство. Хората, които са най-близки на пиещия, не остават бездейни, те се опитват да спрат зависимия човек и това е норамален, човешки рефлекс. Опитът да се възпре здравия човек от деструктивни действия, дава в нормален свят предвидими ефекти. Проблемът е в това, че светът на алкохолика не е нормален свят. Това е свят двойно "замътен": първо, реакцията му на алкохол не е нормална, защото той е пристрастен към него. Второ, този свят е фалшифициран чрез всеобхващащата система на илюзиите и отричането, която с висока стена отделя алкохолика от реалното измерение на събитията. Именно затова убеждаването, опитите за уговорки относно бъдещето, посочването на фактите и конкретната аргументация, нямат приложение в този свят. Възпирайки алкохолика от пиене, аргументирайки, дискутирайки, поддавайки се на неговите обяснения и илюзии, ние започваме да кръжим заедно с него по една орбита, център на която е алкохолът. Като кръжим по орбитата със "своя" алкохолик, ние ставаме уязвими на алкохолната обсесия, започваме да съсредоточаваме живота си около алкохола, без да го пием. Мислим непрекъснато, няма ли той да се напие днес, какво ли можем да направим, за да не пие, как да се държим, когато дойде пиян. Без да забележим, че животът ни е престанал да бъде зависим от нас, а е започнал да бъде зависим от алкохола, ние попадаме в пълен с унижения, страдание и хаос капан на съзависимостта. Живейки в този капан, на всяка цена се опитваме да опазим алкохолика от последиците на неговото поведение, лъжем за да го прикрием, не даваме не само да се говори лошо за него, но и да се мисли така. Преставаме да обръщаме внимание на собствените си чувства и нужди, пред външния свят твърдо се правим, че всичко е наред. При все това сме бесни, чувстваме се подценени и използвани, и въпреки това сме готови да направим всичко, само и само да не бъдем отхвърлени.

Да живееш лесно е много трудно!